Тръгнеше ли към харема, където знаеше, че го очаква Ясмини, винаги носеше по някой подарък, за да успокои гузната си съвест. Един път перо от сокол, друг път оплетена от него гривна от конски косми, трети път — мидени черупки, събрани при рифовете. От тях й нижеше гердани.
— Бих искала да дойда с теб — каза тя с копнеж. — Много бих желала да плувам с теб и да гледам как яздиш.
— Нали знаеш, че не може — безцеремонно отвърна Дориан. Разбрал бе вече, какъв живот й предстои. Никога нямаше да излезе от харема без фередже и възрастна придружителка. Вероятно той щеше да си остане единственият й приятел, с когото няма кръвна връзка. Но дори и това щеше скоро да свърши, защото и двамата бяха на ръба на пубертета. Станеше ли жена, щяха да я омъжат. Тахи му каза, че този въпрос бил уреден, още когато била на четири години.
— Ще я дадат на един от братовчедите й, в земята на Великия Могул отвъд океана, за да се заздравят връзките между двете династии — каза тя, като наблюдаваше чувствата по лицето на Дориан при мисълта, че малката му другарка ще бъде изпратена при някакъв мъж, когото дори не е виждала, в далечна непозната земя.
— Тя ми е сестра. Не искам да отива! — избухна импулсивно Дориан. Сам остана изненадан от чувството на отговорност, което изпитваше към нея.
— Това няма никакво значение за теб! — грубо отвърна Тахи, криейки съчувствието си. — До една година ще станеш мъж. Куш внимателно следи за това. Той никога не пропуска. Още при първия признак ще ти забранят достъпа до харема завинаги! Дори и да останеш тук, ти никога повече няма да видиш лицето на Ясмини след този ден. Може би е по-добре дружбата ви да приключи като отрязана с ножа, който ще отбележи твоето възмъжаване.
Споменаването на ножа го разтревожи. Чувал бе другите момчета да разискват ритуала на обрязването и да си правят грубиянски шеги по този повод, но и през ум не му бе минавало, че той самият ще бъде подложен на това. И ето че Тахи му го заяви грубо в очите.
— Но аз не съм мюсюлманин! — възрази Дориан. — Не могат да ми сторят това!
— Никога няма да си намериш жена, ако запазиш това парче кожа — предупреди го тя.
— Не ми трябва жена и не желая да ми режат парчета!
Страхът от ножа се изостряше от зараждащото се чувство за вина пред Ясмини, заради предстоящата насилствена раздяла.
— Какво ще прави тя, когато няма да мога да се грижа за нея? — измъчваше се Дориан. — Та тя е още дете.
Един ден се прибра от скитанията си малко след обедната молитва. Косата му беше още мокра и твърда от морската вода. Тахи клечеше край оджака и вдигна поглед към него, когато застана на прага. С мъченически вид, той отговаряше на въпросите къде е ходил и какво е правил, като задоволяваше любопитството й само до степен, каквато намираше за разумна. После се огледа и попита небрежно, все едно че отговорът не го вълнува особено:
— Къде е Ясмини?
— Беше тук преди молитва, а после отиде при Батута, която си имала ново животинче. Мисля, че е сив папагал. — Дориан се пресегна през рамото й, за да грабне една от горещите безквасни питки от въглените в оджака. Тя го плесна през ръката. — Това е за вечеря. Веднага я остави!
— Нека Пророкът излее милостта си връз теб, Тахи! — Той тръгна със смях към градината, като късаше залци от питката и ги тъпчеше в уста. Носеше подарък за Ясмини — голяма спираловидна раковина с полирана лъскава вътрешност. Знаеше къде да я намери. В източната част на градината имаше развалини на гробница, издигната преди векове, в памет на един от ислямските светии. Над входа бе издълбан надпис, който Дориан успя с голям труд да разчете: „Абд Аллах Мухамад Али, починал в годината на Пророка 120“.
Гробницата бе увенчана с висок купол с бронзов, покрит с патина полумесец. Пред нея имаше молитвена площадка, ориентирана към свещения град Мека. В единия й край бе разположен огромен открит резервоар за дъждовна вода, в който правоверните са извършвали ритуалното обмиване преди молитва. Днес не се използваше и събираше птичи рояци през следобедите.
Ясмини и избраните й приятелки сред нейните полусестри обичаха да играят на тази площадка. Тук сплетничеха и се препираха, играеха причудливи игри, обличаха животинките си в детски дрехи и ги люлееха на ръце, правеха се, че готвят за въображаеми семейства.
Дориан стигна стълбището, което водеше нагоре към площадката, когато един вик откъм нея го накара да замръзне с крак на първото стъпало. Той веднага позна гласа на Ясмини, но онова което прониза сърцето му, беше неизразимата болка в него. Той се хвърли нагоре по древните стълби, гонен от нестихващия вик, ставащ все по-силен и смразяващ.