Пазарите на Занзибар и Ламу разчитаха за снабдяването си до голяма степен на езическите племена във вътрешността. Те не разполагаха с мускети, за да убиват огромните дебелокожи. Използваха примитивни капани с набити в тях заострени колове, към които се мъчеха да подгонват слонските стада. Имаше неколцина безстрашни ловци, които можеха да убият животното с лък и стрела, но тяхната плячка беше оскъдна.
— Дали пък да не продадем мускети на племенните вождове, за да могат да убиват повече животни? — предложи един от придворните, но принцът поклати решително глава.
— Прекалено опасно е! — каза той. — Може да им даде смелост и да въстанат срещу нас. Това значи, сами да отворим вратата на клетката с лъва.
Обсъдиха надълго и широко този въпрос, а после принцът насочи вниманието си към търговията с роби.
— Понеже ги ловим из крайбрежните области, те започват да се оттеглят към вътрешността. Като слоновете, стават все по-диви и предпазливи. Всеки следващ сезон количеството на улова намалява.
Както при слоновата кост, арабите разчитаха на по-войнствено настроените племенни вождове от вътрешността, да нападат съседите си и да залавят роби сред традиционните си племенни врагове, като след това ги доставят по сборните пунктове край бреговете на големите езера.
— Защо не започнем сами да ловим роби из горите? — предложи друг царедворец.
Принцът замислено почеса брадата си.
— Ще трябва да жертваме смелите си воини и да проливаме кръвта им. Не знаем какво ги очаква из тамошната дивотия. Можем само да сме сигурни, че задачата ще бъде много трудна и опасна. — Млъкна, за да обмисли по-добре предложението. — По-късно ще ви съобщя волята си по този въпрос, но междувременно съставете списък на петдесет мъже, които биха могли да се изпратят на такава експедиция!
Принцът решаваше един по един стопанските въпроси и преди да премине към по-сериозни проблеми, освободи по-незначителните членове на съвета, за да останат само петима от най-високопоставените и доверени нему приближени, които щеше да запознае с резултатите от пребиваването си в Мускат. Това беше опасна тема, винаги пропита с духа на предателства и заговори. Халифът Ал Узар ибн Якуб беше четиридесет години по-стар от принца, син на една от първите жени на баща им. Ал Малик беше дете на старческото слабоумие на баща си и неговата последна фаворитка, но както е известно на всеки ездач: „Дърт жребец и млада кобилка раждат най-добрите жребчета.“
Малкият Омански халифат беше под постоянна заплаха от страна на огромната Отоманска империя със столици в Истанбул и Багдад, която обхващаше по-голямата част от арабския свят. Единствените държави, останали засега извън нейния обсег, бяха няколко княжества на север, държани под око от турските халифи, както и онези, които бяха успели да се защитят срещу опустошителните набези на отоманците.
Силният омански флот закриляше халифата откъм морето. Настъпилият от север агресор щеше да бъде посрещнат от страховитите пясъци на Руб Ал Кали, Празния Квадрат и пустинните воини, съставящи малобройната армия на Оман, за които пясъците бяха роден дом.
Оман бе устоявал на завоевателните напъни на Отоманската империя в продължение на столетия и можеше да продължи да го прави още столетия, ако имаше на трона си силен и съобразителен мъж. Ибн Якуб не беше този мъж. Прехвърлил седемдесетте, той проявяваше склонност по-скоро към сложните плетеници на политическите интриги, отколкото към суровите изпитания на войната. Главна негова грижа беше запазването на собственото му положение и власт, а не обединяването на силите за укрепване независимостта на малката му държава. В хода на годините, той бе загубил уважението на племената си. Халифатът се състоеше от множество родови структури, всяка водена от собствен шейх. Без твърдо ръководство, тези корави мъже на пустинята загубваха воля и решителност, започваха междуособни разпри, възкресяваха древни междуплеменни кръвни вражди и по такъв начин не укрепваха властта на колебливия, жесток и коварен старец в Мускат.
Властта на Ибн Якуб беше здрава единствено близо до столицата му, но колкото по-навътре се отиваше в бунтовните пясъци на пустинята или в безбрежните води на Океана на Индиите, толкова по-слаба и илюзорна ставаше тя. Пустинните шейхове и капитаните на джонки признаваха за водач единствено този, когото уважават.
Мнозина бяха пращали вече тайни емисари при Ал Малик, защото той беше могъщ човек и доказан воин без конкуренция. Всички знаеха, че халифът го е заточил в края на държавата, защото се страхува от влиянието и популярността на своя полубрат. Пратениците обещаваха, че ако се завърне в Арабия и оглави въстание срещу брат си, техните племена ще го подкрепят. С него начело на халифата, те бяха отново готови да се опълчат срещу отоманците.