Разговарял бе с друг английски капитан в залива на Добра Надежда, където прекъснаха за малко плаването си. От него научи, че Грей си има наследник в Занзибар. — Някакъв младеж, изпратен там от Бомбай, след убийството на Грей, за да поеме консулските функции за района на Брега на треската и разбира се, което е по-важно, да пази интересите на Компанията в тия води.
— Как се казва? — поиска да узнае Том.
— Не си спомням. Никога не бях го виждал, но е високомерен и надут. Мисли се за много важен.
Том гледаше как Нед вкарва „Лястовицата“ в залива. Хвърлиха котвата в толкова прозрачна вода, че ясно виждаха многоцветните рибки, гъмжащи над кораловата скала, на четири фатома под кила.
— Ще взема Аболи с мен — каза Том, щом спуснаха лодката.
Двамата стъпиха на каменния кей, под стените на старата португалска крепост и поеха по тесните улички.
Жегата и смърдящата навалица бяха така познати на Том, че изглеждаше невероятно, че са изтекли почти две години от пристигането му тук за пръв път. Поискаха напътствия от арабския началник на порта.
— Не, не — отвърна той. — Новото консулство не е вече в градската къща на ефенди Грей. Ще пратя едно момче да ви заведе! — заключи началникът и махна към един от нехранимайковците в опърпаната тълпа. — Тоя син на шейтана ще ви покаже пътя, но не му давайте повече от една анна бакшиш.
Момчето заподскача пред тях, като ги изведе от хаоса на тесните улички и порутени къщурки в палмова гора. По един песъчлив път, на повече от миля след последния градски коптор, те стигнаха огромна вила, оградена с високи стени. Макар постройката да изглеждаше стара, оградната стена бе наскоро възстановена и варосана. Надничащият над нея покрив бе също наскоро припокрит с палмови листа. На портата се виждаха две бронзови табели. На едната пишеше: „Консулство на Негово Величество“. Отдолу личаха изправените лъвове от емблемата на Компанията и надпис: „Представителство на Обединената компания на английските търговци за района на Източните Индии“.
Някакъв слуга се появи след позвъняването и Том го изпрати с бележка до господаря му. След няколко минути слугата се върна. Том остави Аболи да чака в двора и го последва.
Къщата бе заобиколена, по ориенталски обичай, с градини и фонтани. Таваните бяха високи, но мебелировката оскъдна. Имаше обаче вази с тропически цветя във всички помещения, през които бе преведен Том и тази цветна украса, заедно с подредените върху спартанската дървения на мебелите възглавнички, издаваше присъствието на женска ръка. Най-накрая слугата въведе Том в помещение с каменен под и шкафове за книги до стените.
— Моля, почакайте тук, ефенди! Господарят ще дойде след малко.
Останал сам, Том погледна нагоре към крилата на бавно въртящо се ветрило и система от въженца и макари, с чиято помощ скрит зад стената роб, поддържаше ритмичното му движение.
Том приближи до разположеното в средата на помещението писалище и хвърли поглед върху статива за пачи пера и мастилницата, грижливо сложени пред купчинки документи, стегнати в червени ленти и подредени с военна акуратност. После се извърна от писалището и заразглежда книгите по лавиците, като се мъчеше по тях да отгатне характера на човека, с когото предстоеше да се срещне. Рафтовете бяха пълни с тежки счетоводни книги и подвързани доклади с емблемата на Компанията. Нищо лично нямаше в тези томове, а и в самата атмосфера на стаята не се чувстваше човешко присъствие.
Смути го шум от стъпки по плочника пред вратата за вътрешния двор и той се обърна точно в мига, когато в рамката й застана висока слаба фигура. Ярката светлина на тропическото слънце идваше иззад гърба му, така че в първия миг Том не го позна. Консулът спря и изчака зрението му да се нагоди към сумрака на стаята. Беше облечен в строг черен костюм от шевиот с бяла дантелена яка.
Влезе в стаята и свали широкополата си черна шапка. Сега Том можа да види добре лицето му. За един, сякаш безкраен миг, смайването му остана така непреодолимо, че не можеше нито да помръдне, нито да продума. После се засмя и тръгна напред.
— Гай! Ти ли си наистина? — Разтвори импулсивно ръце, за да прегърне своя близнак.
Съвсем очевидно бе, че изненадата на Гай Кортни не беше по-малка. На лицето му се изписаха за кратко много противоречиви чувства, после то се изглади. Чертите му се опънаха и вледениха. Гай се дръпна от братовата прегръдка.