Дългата й коса беше светлокафява, а лицето некрасиво, с твърде масивна долна челюст и прекалено голяма уста. Особено когато се усмихваше, както сега. Типично английските светлосини очи блестяха под дълги мигли. Най-красива беше кожата — гладка и нежна, без никакво петънце, леко загоряла от тропическото слънце до златистокафяво. Беше висока почти колкото него, държеше се с непринудена самоувереност, навела по момчешки рамене напред.
— Не ме позна, нали Том? — засмя се тя в лицето му.
Той поклати глупаво глава. Намираше лицето й интересно, а очите пълни с интелигентност и смях.
— Простете ми, мадам… — заекна той. — Поставяте ме в неудобно положение!
— Мадам ли! — сгълча го тя. — Аз съм Сара. — Разтърси ръцете му. — Сара Бийти, по-малката сестра на Керълайн. Ти ме наричаше „конската муха“. „Защо все се въртиш около мен като конска муха, Сара?“ — каза тя с дебел глас. — Сега спомни ли си?
— Господи, колко си се променила! — възкликна Том смаян и против волята си, погледна добре оформените под елечето гърди.
— Ти също, Том. Какво е станало с носа ти?
Той го докосна смутен.
— Счупен е.
— Бедничкият Том. — Тя направи гримаса на присмехулно съчувствие. — Но на теб ти харесва, такъв, нали? О, Том, така се радвам да те видя!
Пъхна ръка под неговата и го поведе по алеята към града. Аболи изостана на почтително разстояние.
— Чух гласа ти, когато крещеше на Гай. Не можах да повярвам, че е твоят, макар да го познах веднага. — Хвърли му кос дяволит поглед. — Така че, застанах зад вратата, да подслушвам. Гай щеше да ме набие, ако ме хване там.
— Той бие ли те? — наежи се покровителствено Том. — Ще видим тази работа.
— О, не ставай глупак! Аз мога да се грижа за себе си. Но нека не си губим времето с Гай. Не мога да се бавя. Ще забележат, че ме няма и ще изпратят слугите да ме търсят.
— Толкова много неща имаме да си кажем, Сара. — Том беше съкрушен от мисълта, че трябва толкова бързо да се разделят. Ръката й под неговата беше топла и силна. Около нея, като аура, се долавяше леко ухание, което го покърти дълбоко.
— Знам. Чух те, когато говореше с Гай за малкия Дориан. Всички го обичаме. Искам да ти помогна. — Тя бързо обмисляше нещо. — В южния край на острова, има стар полуразрушен йезуитски манастир. Ще те чакам там утре, при втора камбана на следобедната вахта. — Засмя се. — Виждаш ли? Помня всички моряшки неща, на които си ме учил. Ще дойдеш ли?
— Разбира се. — Пусна ръката му, обърна се към Аболи и го прегърна. — Помниш ли, как си играехме на конче, Аболи? Ти ме носеше на гръб.
Усмивка огря лицето на Аболи.
— Много сте се разхубавила, мис Сара.
Тя пое юздите от ръцете му.
— Вдигни ме!
Аболи подложи огромна шепа и когато тя стъпи в нея, с лекота я вдигна до седлото на кобилата. Сара изпрати на Том последна усмивка.
— Да не забравиш! — предупреди го тя. Обърна и заби пети в хълбоците на кобилата.
Том гледаше след нея.
— Не — каза той, — няма да забравя!
108.
— Ефенди, моят господар, султанът, е неразположен. Не е в състояние да приема посетители, дори така високопоставени като Вас — подигравателно присви очи към Том везирът. Пристанището беше пълно с франкски кораби, чиито капитани се натискаха един през друг за аудиенция при султана. Всички искаха някаква услуга: лицензии за търговия, разрешителни за плаване в забранените акватории на север.
— Кога ще може да ме приеме? — не отстъпваше Том. Везирът нацупи устни, пред такъв дебелашки въпрос. Знаеше, че този млад неверник командва някакво незначително корабче, което не можеше да превозва кой знае какви стоки и там не се усещаше мирис на злато. Не си струваше труда да му се обръща внимание. И все пак, около него имаше нещо необикновено: говореше приличен арабски и познаваше етикета на търговията — донесъл бе подходящи подаръци, за смазване пантите на султанските двери.
— Само Аллах знае това. — Везирът сви рамене с дворцов финес. — Може би след седмица, може след месец, нямам представа.
— Ще бъда тук утре сутринта и всяка следваща сутрин, докато ме приеме! — увери го Том.
— А аз ще очаквам всеки ден пристигането Ви, както напуканата от суша земя чака дъжд — иронично отвърна везирът.
Аболи стоеше при портите на крепостта и Том вдигна вежди в отговор на непроизнесения въпрос. Беше твърде ядосан за да говори.
Върнаха се назад през пазара за подправки, където въздухът бе изпълнен с аромат на карамфил и пипер, покрай кола за наказания на пазара за роби, през улицата на златарите, чак до каменния кей, където ги чакаше лодката.