Том знаеше, че освен майчиния си диалект, на който го бе научил като дете, Аболи владее още поне десетина други, използвани далеч във вътрешността на континента. Отново смени езика. Този път мъжът се извърна и погледна Аболи смутен и смаян. Отвърна му с една-единствена дума: „Фунди“.
— Това му е името — обясни Аболи на Том. — От племето лоци. Страховит, войнствен народ. Името му означава „ловък“. — Аболи се усмихна. — Сигурно си го е заслужил.
Том прие поканата на търговеца, да пият кафе — съществен елемент от едни търговски преговори. За много кратко време долови, че господарят няма търпение да се отърве от дребната, но главоболна стока и не пропусна да се възползва от това обстоятелство. След половинчасов пазарлък, роботърговецът вдигна ръце в израз на отчаяние:
— Децата ми ще умрат от глад! Вие ме разорявате. Оставяте ме гол и бос, но добре, вземайте го! Вземайте го заедно с кръвта ми!
Когато качиха Фунди, Ловкият, на борда на „Лястовицата“, Том повика ковача, за да свали оковите от глезените и китките му. Дребният мъж започна да разтрива прежулените места, като гледаше с удивление. После обърна поглед на запад, към неясните очертания на земята, от която го бяха отвлекли по такъв жесток начин.
— Да — произнесе Аболи на глас мислите му. — Можеш да направиш опит да избягаш и да се върнеш у дома. Но ще успееш ли да преплуваш толкова дълго разстояние? — Аболи посочи страховитата морска шир. — Там има акули по-дълги от най-големия крокодил, който си виждал и със зъби по-дълги от върховете на стрелите ти. Ако те не те изядат, то аз ще те хвана и така ще те напердаша, че ударите на арабите ще ти се видят като докосване на девственица. А след това и аз ще те окова като животно. — Фунди го гледаше предизвикателно, на Аболи продължи: — Ако обаче си мъдър, ще ни разкажеш за земята, от която си дошъл и ще ни заведеш там без вериги, вървейки най-отпред като воин и неустрашим убиец на слонове, горд и свободен.
Фунди продължаваше да го гледа втренчено, но черните му очи се разшириха неволно.
— Откъде знаеш, че съм убиец на слонове? Откъде знаеш езика на лоци? Защо ми връщаш свободата? Защо искаш да отидеш в земята на моите деди?
— Всичко ще ти обясня — обеща Аболи. — Засега приеми, че не сме ти врагове. Ето ти храна.
Фунди беше полумъртъв от глад и се нахвърли като вълк върху козето месо и ориз, подадени му от Аболи. Постепенно пълният стомах и внимателните въпроси на Аболи го накараха да се отпусне и той започна да отговаря.
Аболи преведе на Том:
— Не знае колко далече е страната му, защото не измерва разстоянието като нас, но тя е много, много далече, на месеци път. Казва, че живее край голяма река.
Доста време бе нужно на Фунди, да им разкаже историята си, но през последвалите дни той постепенно я допълваше с подробности, с описания на езера и огромни долини, планини увенчани със сияйна белота.
— Снежни планини? — Том беше озадачен. — Това с положителност е невъзможно при този тропически климат.
Фунди разказваше за огромни стада необикновени животни, някои от тях по-големи от гърбатите транспортни средства на арабите, черни и с чудовищни сърповидни рога, които са в състояние да изкормят черногрив лъв само с едно движение.
— Слон? — Попита Том. — Бивни?
Когато заговори за могъщото животно, очите на Фунди запламтяха.
— Те са моите козички — хвалеше се той пред Аболи, като му показваше мазолите по пръстите си. — Името ми е Фунди, великият ловец на слонове. — Вдигна ръце над главата си с разперени пръсти, след което ги сви в юмруци и разпусна десет пъти. — Толкова слона са паднали под стрелите ми, уцелени право в сърцата. Всеки един огромен мъжкар с ей такива бивни, — той се изпъна на пръсти и протегна колкото можа ръце.
— Има ли още много слонове по тия места? — попита Том. — Или великият ловец Фунди ги е избил до крак?
Когато Аболи му преведе въпроса, Фунди се разсмя, а лицето му доби дяволит израз.
— Можеш ли да преброиш тревичките в полето? Колко риби има в езерата? Колко са патките в ятата, които засенчват небосклона? Толкова са и слоновете в земята на лоци.
Въображението на Том беше силно възбудено от разказите на дребния мъж и той се въртеше по цели нощи в тясната си койка, без да заспи, потънал в мечти за далечната дива земя. Привличаше го не само обещаваното богатство, но преди всичко, желанието да види със собствените си очи тия чудеса, да преследва могъщите животни, да зърне белокапите планини и да се плъзне по безкрайната шир на сладководните езера.
После необузданият полет на фантазията му се прекършваше от мисли за Дориан и Сара, за задълженията, които имаше към тях. Сара вече бе обещала, че ще отиде с него и накрай света. Тя не е като останалите момичета. Тя е като него. Приключението е в кръвта й. Ами Дориан?