Дориан заслони очи и погледна към морето. Корабите бяха приближили. Четири великолепни джонки с извисени кърми и плетени платна, флотилията на принц Ал Малик. Появили се бяха още призори, но вятърът духаше срещу тях и те скъсяваха разстоянието до брега много бавно, като непрекъснато сменяха галса. Дориан присви очи, за да прецени разстоянието и разбра, че ще изтекат още много часове, преди да влязат в залива и да хвърлят котва.
Дориан не можеше да си намери място от нетърпение. Толкова време бе изтекло откакто видя за последен път принца, своя осиновител. Извърна се с гръб към бездната и загледа назад към пътеката, която водеше до древната гробница. Тя стоеше на билото на този скалист нос с избледнял от столетните милувки на слънцето купол.
Ал Алама и шейховете на Саар бяха все още потънали в молитва, прострели килимчета в сянката на гробницата, обърнати към свещения град, разположен на север отвъд стотици мили нажежена пустиня. Дориан забави крачка, за да не смути религиозното им рвение.
В Саар не знаеха, че не е мюсюлманин. По настояване на принца, той скриваше това обстоятелство през цялото време, откакто живееше сред местните хора. Известно му бе, че не биха го приели с такава готовност, ако подозираха, че е неверник. Смятаха, че е поел обет да не се моли в присъствието на други вярващи, а да се обръща към Бога в усамотение. Всякога, в часа за молитва, той напускаше останалите и се отправяше в пустинята.
Останал сам, Дориан се молеше на Бога на предците си, коленичил в пясъчната пустош, но с времето, устните му все по-трудно намираха верните думи, а молитвите ставаха все по-повърхностни. Постепенно го завладяваше странното усещане, че е изоставен от собствения си Бог. Губеше вярата на своето детство и се чувстваше объркан и обезсърчен. Спря на билото на хълма и загледа коленичилите и проснати по очи мъже. Не за пръв път завиждаше за непоклатимата им вяра. Изчака да свършат молитвите и започна да се спуска надолу. Повечето мъже бяха слезли по каменистата пътечка към селото. Скоро край гробницата останаха само двама.
Батула, неговият копиеносец, бе клекнал с неизчерпаемо търпение в сянката на легналите до него две камили. Бронзовият боен щит беше вързан към седлото на ездитната камила на Дориан, а в кожен калъф беше пъхнат мускет. Върхът на дългото му копие блестеше под слънчевите лъчи, а от него се полюляваше зелен пискюл. С това се изчерпваше цялото снаряжение на пустинния воин.
Ал Алама също го очакваше, седнал на завет върху голата червена скала. Дориан тръгна по пътечката натам. В брадата на моллата се бяха появили първите сиви нишки, но кожата му си оставаше опъната и въпреки многомесечната езда из пустинята и намалените дажби, не беше отслабнал. Гледаше с наклонена глава приближаването на Ал Салил, Изтегления меч.
Ал Салил бе израсъл, а под дългите развети роби се криеше жилесто и кораво тяло с изпита и калена от пустинята плът. Приближаваше с еластична походка, като на бягаща камила, а в осанката на раменете и забулената глава имаше нещо властно и подчиняващо.
— Името му е добре избрано — каза си Ал Алама. Когато приближи съвсем, той го покани с жест и младият мъж седна до него на скалата. Краката му се сгънаха отдолу, седеше с грациозната непринуденост на роден в Саар, а кривата сабя в ножница от кожа и злато почиваше в скута му. Виждаха се само очите: останалата част от лицето му беше скрита зад омотания край на чалмата. Очите бяха пронизващи, зелени и светли, и въпреки пясъка и ярката светлина на пустинния ден, не бяха налети с кръв. Дориан бавно разви плата от лицето си и се усмихна на моллата.
— Радвам се на завръщането ви! Липсвахте ми, свети отче! — каза той. — Като няма с кого да се препирам, животът ми стана скучен.
— Скучен? — Ал Алама скри усмивката си. — Шейховете ми разправят друго. Шестнадесет врагове са нанизани вече на копието ти.
Дориан подръпна брада, чиито къдри се разбягаха под пръстите му, ярки като току-що излята мед.
— Отоманците са лесни за убиване — каза скромно той, но усмивката не слезе от устните му.
Все още си е така очарователен, както при първата ни среща на остров Дар ал Шейтан. Ал Алама разгледа лицето му: високо чело на учен се противопоставяше на твърдата линия на устата и брадичката, които издаваха воина и родения водач.
— Защо ме доведе тук, стари татко? — попита Дориан и се наведе напред, за да го погледне в очите. — Ти нищо не правиш без причина.