Дориан знаеше, че в крайна сметка, хората му ще бъдат натикани в тесния проход, където ще се видят принудени да изградят последната си отбранителна линия. Като разчиташе на разставените по скалите наблюдатели, той взе шестима души и влезе в прохода, за да подбере най-изгодната позиция.
Почти три години бяха изтекли откак мина за последен път оттук, но си спомняше, че на едно място скалите се вдават навътре. Скоро го откри и тук наистина беше толкова тясно, че натоварена камила би минала с мъка. Зад теснината имаше каменопад и по негово нареждане шестимата саарци оставиха оръжието и струпаха преграда от камъни, зад която можеха да се скрият.
Камилите бяха налягали зад следващия завой и Дориан отиде да се убеди, че са оседлани и готови за светкавично измъкване, щом турците успеят да преодолеят последното му укрепление. Ибрисам нададе къс рев на обич и той го погали по главата, преди да се върне обратно при входа на прохода.
Изпратените по скалите воини стояха на позициите си, а другите се бяха пръснали по протежение на каменната площадка. Зареждаха допълнителните мускети, оставени от принца и ги подпираха на удобни места. Щяха да им дадат възможност за втори изстрел в разгара на битката.
Дориан приклекна на ръба и погледна надолу към неприятеля. Макар слънцето да бе високо и жегата непоносима, соленото поле гъмжеше от оживление. Постоянно прииждаха нови групи ездачи, които се вливаха във вражите редици, а турски офицери яздеха напред-назад, за да проучат терена. Шлемове и оръжия блестяха, а над главите се рееше бяла пелена от прах.
Изведнъж оживлението точно под мястото, където бе застанал Дориан, се усили още повече. Разнесе се звук на рог. Приближаваше малобройна кавалкада, чийто авангард развяваше знамена в пурпурно и зелено — цветовете на Великата Порта. Нямаше съмнение, че пристига командването на вражеските сили. Когато приближиха, Дориан ги разгледа с интерес. Забеляза две фигури в центъра на групата, които ако се съди по великолепните им одеяния и скъпа сбруя на камилите, трябваше да са висши офицери. Единият беше турчин, което личеше от бронзовия му кръгъл щит и шлем със стоманен предпазител за носа. Това ще да е отоманският генерал, реши Дориан и насочи вниманието си към втория офицер — арабин. Дори от това разстояние у него личеше нещо познато и Дориан се размърда притеснен. Увит бе в скъпи вълнени роби, но ясно личеше, че е едър мъж. Лентата, придържаща тюрбана му, бе от златен филигран, а ножницата на извития ятаган лъщеше със същия благороден блясък. Даже и сандалите му бяха златни. Мъжът беше конте. Да пукна, ако не го познавам, каза си Дориан. Усещането ставаше все по-силно и той напрегна памет, за да открие търсеното име.
Командващите спряха в подножието на склона, доста извън обхвата на мускетния огън на бранителите и турският офицер насочи далекоглед към устието на прохода. Без да бърза, той внимателно огледа скалите, после свали тръбата и се обърна към подчинените си, които се бяха скупчили раболепно отзад. Те се пръснаха на секундата и започнаха да дават разпореждания.
Последва нова вълна оживена дейност. Правеха точно онова, което бе предположил Дориан: след няколко минути, стотици тежковъоръжени мъже започнаха да изкачват склона от двете страни на прохода. Бяха далеч извън обхвата на мускетен изстрел, но Дориан знаеше, че щом стигнат върха, щяха да се прокраднат насам и да атакуват прохода отстрани.
— Ал Салил! Турските лайноядци пак идват. — Съгледвачите на Дориан споделяха наблюденията си от скалите. От местата си те виждаха по-далеч от него и сега го предупреждаваха, че първите вече са стигнали горния край на склона и са тръгнали насам.
— Застреляйте всеки, който приближи достатъчно! — извика Дориан и начаса последва безреден огън. Саарци стреляха по изкачилите се горе турци, а те отвръщаха на огъня. От време на време, се разнасяше вик на ударен воин, но наблюдателите предупреждаваха, че турците постепенно заемат позиции, от които можеха да започнат първото си нападение срещу входа на прохода.
Макар съзнанието му да бе заето с всичко ставащо наоколо, Дориан не откъсваше поглед от златосандалестия арабин, който яздеше до турския генерал. Най-накрая пристигна керван товарни камили и на земята бе свалена ярко боядисана кожена шатра. Двадесетина души я опънаха и застлаха сянката под нея с килими, които отрупаха с възглавници. Турският генерал слезе от камилата и отиде да седне на сянка. Арабското конте накара камилата си да легне, след което се измъкна непохватно от седлото. Последва турчина под шатрата и сега вече Дориан можа да види широките му плещи и издутото под робата шкембе. Не бе направил и пет крачки, когато Дориан забеляза куцането: мъжът щадеше десния си крак. Това бе достатъчно, за да събуди спомена. Пред очите му оживя схватката при старата гробница, в градината на харема в Ламу, както и падането, при което бе счупен крака.