— Заин! — прошепна той. — Заин ал Дин! — Беше някогашният му враг от детските дни, сега начело на армия, облечен като принц на Оман.
Дориан усети как цялата някогашна враждебност и омраза се връщат в съзнанието му. Заин отново бе станал негов неприятел. Но какво прави той тук? Преследва собствения си баща? Дориан беше смутен. Дали знае, че и аз съм тук?
Опита се да открие логиката на това странно, неочаквано обстоятелство. Заин живя в двора на Мускат толкова дълго, че положително бе дълбоко затънал в сложния и объркан водовъртеж на неговите интриги, а може би посветен и насочван в тях от своя чичо, халифа. Освен ако не бе претърпял някакви много сериозни промени от времето, когато Дориан го бе познавал като момче, Заин положително се е впуснал с удоволствие в дворцовите игри. Явно и той е станал пионка на Високата Порта. Може дори да е стоял в основата на капитулацията пред отоманците.
— Предателска свиньо — измърмори Дориан, загледан към него с отвращение. — Ти би продал родината и народа си, дори собствения си баща. Каква е цената? Каква награда ти предложи Портата, Заин? Самия трон в Мускат, за да седнеш на него като тяхна марионетка?
Заин ал Дин се настани до турския генерал в сянката на шатрата и един роб му подаде чаша. Той отпи и Дориан забеляза, че си е пуснал рядка чорлава брадица, но бузите му си оставаха дебели и гладки. Вдигна поглед право към Дориан, който свали чалмата и разтърси огнени къдри. Чашата се изплъзна от пръстите на Заин. Дориан му махна весело. Заин не отговори, а само се сви на място като надута жаба. В този момент отдясно се разнесоха изстрели и Дориан тръгна да подкрепи отбраната от тази страна на прохода.
— Внимавайте, Ал Салил — извика един от наблюдателите, — идват!
— Колко са? — викна Дориан в отговор и се скри зад скалата при Ахмед.
— Много! — чу се отговорът. — Твърде много!
Скалата от тази страна на входа беше силно извита напред, така че не можеха да виждат на повече от двадесет стъпки, но чуха гласовете на мъжете отвъд издатината, както и звука от приближаващи стъпки, звъна на бронзови щитове, блъскани в скалите, скърцането на кожени ремъци от брони и ножници.
— Спокойно! — тихо каза Дориан. — Изчакайте ги! Нека дойдат съвсем близо!
Изведнъж иззад скалата се показа първата турска редица. Нямаше място за повече от трима наведнъж, но отзад другите напираха буквално по петите им.
— Аллах акбар! — ревнаха те. — Бог е велик!
В първата редица изпъкваше висок белязан от едра шарка мъж със стоманен сарацински шлем на главата, мрежеста броня и двуостра бойна секира в ръце. Той изскочи пред другарите си и избра Дориан. Впери поглед в очите му и тръгна към него, вдигнал с две ръце брадвата високо над главата си.
Беше на една ръка разстояние. Дулото на дългата кремъклийка почти опираше лицето му, когато Дориан стреля. Куршумът удари турчина в гърлото и той се отпусна на колене, стиснал раната с ръка. Прекъснатата артерия изпомпваше между пръстите му дебели, лепкави струи кръв и той падна ничком на земята.
Дориан остави празния мускет и грабна заредения подпрян наблизо, като запъна ударника. Друг воин прескочи убития турчин и Дориан го простреля в гърдите. Той се строполи с ритници и гърчове на скалата.
Дориан захвърли безполезния вече мускет и измъкна сабята си. Тръгна напред, за да блокира пътеката. Ахмед бе застанал отдясно, а Салим отляво. Раменете им се допираха. Врагът напираше срещу тях в тълпа, по трима в редица, а отзад идваха други, готови веднага да заемат местата на падналите. Дориан обичаше да усеща дръжката на бойната сабя в ръката си. Оръжието, което държеше днес, му бе подарено на раздяла от принца, когато напускаше Ламу. Изковано в Дамаск, то бе гъвкаво като върбова клонка и остро като зъб на змия.
Първия уби на място, забил сабя под ръба на шлема право в черното му око. Острието продължи към мозъка. Бързо изтегли сабята и остави жертвата си да падне на земята. Тогава нахлуха други с вдигнати щитове и вече нямаше нито място, нито време за изтънчени фехтовални трикове. Рамо до рамо те мушкаха и сечаха в тълпата, крещяха и подскачаха напред и назад, наляво и дясно върху тясната площадка.
Предупредителните викове на съгледвачите от скалите бяха почти удавени в шумотевицата на битката.
— От ляво и по фронта!
Дориан ги чу и съсече още един противник, преди да се дръпне назад, като пропусна Мустафа край себе си, да заеме мястото му.