— Как е кракът ти, Заин ал Дин? — викна той в отговор. — Ела тук, да ти счупя и другия, та съвсем като патка да заклепаш!
Невидим зад извивката на скалата Заин се изкикоти.
— Ще дойдем, мили братко, повярвай, ще дойдем и когато го сторим, аз ще се смея, а турските ми съюзници ще ти вдигнат полите и ще те опънат на седлото на камилата ти.
— Мисля, че това на тебе ще ти хареса повече, Заинке. — Оня млъкна. После се обади пак:
— Чуй ме, Ал Салил. Тук е кръвният ти брат Хасан. Ти го изостави, за да избягаш като страхлив чакал. Той е още жив.
Дориан усети студени тръпки по гърба му.
— Той е смел мъж, Заин ал Дин. Позволи му да умре с чест — викна Дориан. Беше се сприятелил с Хасан още в деня на пристигането си в Саар. Имаше две млади жени и четирима сина — най-големият петгодишен.
Ужасяващ вик се разнесе иззад скалата, вик на смъртна болка и гневно възмущение.
— Ето ти едно подаръче от твоя приятел. — Нещо малко, меко и кърваво излетя иззад скалата. То се претъркаля по песъчливия проход и спря пред стената. — Нали ти трябваше още един чифт ташаци, Ал Салил, братко мой? — извика Заин ал Дин. — Ето ти ги. Там, където отива Хасан, няма да му трябват.
Саарци простенаха и заругаха, а Дориан усети сълзи да парят очите му. Викна със задавен глас:
— Кълна се в името Божие, един ден ще ти върна същото!
— Е, братко — отново се обади Заин, — щом това куче ти е толкова скъпо, аз ще ти го върна. Но преди да го сторя, искам да погледна черния му дроб.
Последва нов страховит вик, след което Хасан бе изхвърлен иззад скалата и запратен залитащ към тях. Беше гол, а между краката му личеше тъмна, кашкава от кръв дупка. Бяха разпрали корема и червата му се клатушкаха край коленете, червени и хлъзгави. Залитна към Дориан с широко отворена уста. Издаде мучащ звук, а устата му представляваше кървава рана. Заин ал Дин му бе отрязал езика.
Преди да стигне стената, той се свлече на земята в немощни гърчове. Дориан скочи отвъд преградата с мускет в ръка. Допря дулото до тила на Хасан и стреля. Черепът се пръсна. При звука от изстрела турците се изляха в прохода като придошла река. Дориан скочи обратно.
— Огън! — извика той и първият залп изплющя като шепа чакъл, ударил настъпващите.
Схватките избухваха с променлива сила през няколкото останали часа дневна светлина. Постепенно проходът се запълни с трупове на убити противници. Купчината им стигаше на височина почти до ръба на стената. Гъсти талази барутен дим пълнеха пространството и те задъхани стреляха и презареждаха оръжията си. Мирисът на пушек се смеси с металическия дъх на кръв и воня на газове от разкъсани черва, а потта се лееше в жегата и лютеше в очите им.
Като използваха купчината трупове на собствените си хора вместо нападателна платформа, турците три пъти успяваха да стъпят на стената и три пъти саарци ги отблъскваха. Когато се смрачи, само седмина араби можеха да застанат зад Дориан, като всички бяха ранени. В затишието след всяка атака, те отнасяха убитите и ранените си при легналите камили. Нямаше кой да се погрижи за ранените, така че Дориан остави по един мях с вода до главата на всеки, който все още имаше сили да пие.
Джауб, по прякор Котката, бе с разсечено от брадва дясно рамо. Дориан не можа да спре пулсиращия артериален кръвоизлив.
— Време е да си отивам, Ал Салил — прошепна той, докато се мъчеше да се изправи на колене. — Дръж сабята вместо мен.
Дориан не можеше да откаже на тази последна молба. Не можеше да остави другаря си от десетки битки в ръцете на турците. С вледенено сърце той опря здраво ефеса в земята и постави връхчето на извитата сабя встрани от гръдната кост, точно срещу сърцето.
— Нека Аллах и неговият Пророк те благословят, приятелю! — промълви Джауб и падна напред. Острието го прониза цял и се показа окървавено между плещите му. Дориан се изправи и хукна към стената, точно когато в прохода нахлу с вой нова турска орда. Отблъснаха и тях, но още двама от защитниците паднаха в боя. Надявах се, да ги задържа по-дълго, помисли Дориан, тежко отпуснат върху окървавената стена. Надявах се да дам повече време на баща ми, да вдигне Ауамир, но твърде малко останахме и май всичко вече свърши.
В прохода се спускаше гъст мрак. Скоро турците щяха да пропълзят незабелязани до самата стена.
— Бин Шибам — изграчи той към застаналия до него войн. Гърлото му бе пресъхнало от жажда и прегракнало от викове. — Донеси последния мях и дървата за огрев от камилските самари. Ще утолим жажда и ще осветим нощта с последния си огън.
Скокливи пламъци огряха каменните стени на прохода с ръждива неравна светлина и от време на време някой саарец хвърляше през стената нова главня, за да разпръсне сенките, под чието прикритие биха могли да припълзят турците.