— Смелият ми любим другар — каза той, като поднесе ведрото под муцуната на Ибрисам. Той излока съдържанието му и когато свърши, започна да души дъното. — Нищо повече не мога да направя за тебе — промълви Дориан, като галеше ушите на животното. То много обичаше това. — До сутринта ще си мъртъв, а и аз с тебе, освен ако ме отнесеш още малко нататък. Турците няма да се забавят. Ще ме вземеш ли за последен път на гръб? — Изправи се и тихо го подкани:
— Хут! Хут!
Камилата извърна глава и го погледна с тези огромни и тъмни, препълнени от болка очи.
— Хут! Хут! — повтори Дориан и животното простена, изрева и бавно се изправи. Дориан се качи с мъка на седлото.
Ибрисам продължи схванатия си болезнен ход напред по следите, оставени от принца и Батула през насечени хълмове и уади. Дориан отново щеше да падне, но се окопити и използва празната багажна мрежа, за да се върже в седлото. Унасяше се, идваше на себе си и пак се унасяше, бавно губейки съзнание. Вече нямаше представа нито за време, нито за скорост и посока. Продължаваха да се лутат умиращи, животно и човек.
Един час след изгрев, точно когато жестокият слънчев бич отново се стовари отгоре им, Ибрисам легна за последен път. Умря на крака в усилие да продължи пътя си. С последно стенание се стовари тежко на земята, като хвърли ездача на камъните.
Дориан застана с мъка на колене и се примъкна в сянката на трупа. Наложи си да не мисли за смъртта на любимото животно и загубата на толкова много верни свой хора. Трябваше да съсредоточи всички сили и воля, за да остане жив, докато Батула се върне и го спаси.
Забеляза пред себе си множество камилски стъпки върху парче мека почва и разбра, че дори в предсмъртната си агония Ибрисам бе следвал пътя, изминат от принца и Батула към оазиса Мухаид. Това все още можеше да спаси живота му, защото те щяха да се върнат по собствените си следи.
Основно правило за оцеляване в пустинята е да не напускаш място, през което минават хора, и тръгваш неизвестно накъде, но Дориан съзнаваше, че турците са по петите му. Заин ал Дин нямаше да го изтърве така лесно. Врагът трябва да е близо и ако го откриеха преди Батула да се е върнал, можеше да очаква същото отношение, каквото показа Заин към ранените в Прохода на умната газела.
Трябва да продължи напред срещу Батула, по-далеч от преследвачите, до когато може да се държи на крака. Изправи се разтреперан и погледна товара на Ибрисам. Имаше ли нещо, което да му послужи? Откачи и разклати мяха, после го надигна високо с уста на канелката. Няколко горчиви капки се стекоха неохотно и той ги преглътна с мъка. Пусна празната кожа на земята.
Оръжие. Провери с какво разполага. Тук бе кремъклийката в кожен калъф с барутница и торба олово. Прикладът на мускета бе инкрустиран със слонова кост и седеф, а спусъкът — посребрен. Тежеше почти седем фунта, твърде много за носене. Няма да го взема.
Счупеното копие остана в прохода, а теглото на сабята щеше да се удвоява с всяка измината миля. Дориан откопча пояса с болка на сърцето и пусна оръжието на земята. Остави си кинжала — щеше да му потрябва накрая. Наточил го бе така, че можеше да бръсне червените косъмчета на ръката си с него. Когато турците наближат, ще падне отгоре му, за да сложи край на живота си, вместо да бъде скопен и изкормен.
Погледна трупа на Ибрисам и промълви:
— Ще искам още едно, последно нещо от тебе, мили ми приятелю. — Отпусна се на колене и разпра търбуха с кинжала. Измъкна с шепи съдържанието на стомаха, изстиска течността от него и я изпи. Горчеше страхотно от жлъчката и Дориан трябваше да положи огромни усилия, за да не повърне, но знаеше, че това ще му даде сили да издържи още няколко часа под палещите лъчи на слънцето.
Направи нови превръзки на раните си, като установи, че кръвта е спряла, а те са хванали черни корички. Притегна ремъчките на сандалите и простря наметалото над главата, за да избегне прекия досег с жестоките слънчеви лъчи. Без да поглежда към Ибрисам, той пое по следите на принца към един хоризонт, който вече потрепваше в синкавите очертания на мираж.
След около час падна за пръв път. Краката му омекнаха и той се просна ничком. Отворената му уста се напълни със суха варовита почва и той щеше да се задави, когато опита да я изплюе. В устата му не бе останала слюнка и земята нахлу в дробовете, когато си пое дъх. Седна с мъка, закашля се и започна да се бори за въздух. Тези усилия не му позволиха да загуби съзнание. Обърса лице с края на чалмата, но върху устните и челото му нямаше и помен от влага. Изправи се с усилие на волята. Макар да се влачеше и залиташе, той оставаше на крака и в тях се върна малко сила.