Продължаваше да върви, а слънцето сякаш прогаряше дупки в очите му и стигаше чак до мозъка. Усети как сухите му устни се напукват като стар пергамент при опита да преглътне, а в устата почувства металическия вкус на кръв.
Болката и жаждата постепенно заглъхнаха и Дориан изпадна в оня унес, който с милостива ръка освобождава страдалеца от всякакви усещания. Чу музика. Благозвучна и мелодична. Спря и вдигна помътнял поглед към хребета на хълма, който изкачваше. Там седяха Том и Ясмини. Смееха се и махаха весело.
— Не ставай дете, Дори! — извика Том.
— Хайде, Доуи! — Ясмини танцуваше с развети поли, изящна като кошута. Беше забравил, колко е красива. — Ела с мене, Доуи! Ще те заведа в Прохода на ангела.
Дориан се впусна в тромав, неравен бяг, а двамата горе му махнаха с ръце и потънаха зад хълма. Имаше усещането, че гази до колене в рохкав пясък. Спъна се в някакъв камък и размаха ръце, за да запази равновесие, но успя да стигне хребета. Погледна надолу към долината отвъд.
Остана като гръмнат, защото тя бе цяла в зеленина. Множество окичени със зрели плодове дървета се извисяваха край тучни английски поляни, а зад тях плискаха кристалните води на езеро. Том го нямаше, но Ясмини бе застанала гола на брега. Тялото й бе стройно и красиво, кожата с прекрасен златист тен, а косите със сребърна ивица — пуснати до кръста. Оформените й като ябълки малки гърди срамежливо надничаха през блещукащата им завеса.
— Доуи! — извика тя с глас сладък като на пустинен дрозд при зазоряване. — Толкова дълго те чаках, Доуи!
Понечи да изтича при нея, но краката отново го подведоха и той падна. Твърде изтощен бе, за да вдигне глава.
— Нека поспя само мъничко, Ясмини! — примоли се той, но отеклото му гърло не издаде и звук, а залепналият за небцето език изпълваше цялата му уста.
Отвори очи с цената на огромно усилие, за да усети студената празнота на загубата — Ясмини и езерото ги нямаше. Пред погледа му се простираше единствено сурова нажежена пустош: камъни, драки и пясък. Обърна се назад към изминатия път и забеляза кавалерийски отомански авангард. Петдесетина ездачи на камили следваха дирята му. Все още ги деляха около две морски мили, но разстоянието се скъсяваше бързо. Знаеше, че поне те не са плод на въображението му или оптическа измама.
Изпълзя няколко ярда на четири и се изправи. Коленете му се прегъваха, но той преодоля слабостта и прехвърли билото на хълма. Наклонът му помогна да продължи.
Отново чу музика, но този път тя идваше от небесата: пееха стотици гласове. Вдигна поглед и видя небесния хор: ангелски сонм бе скупчен около слънцето с такова великолепие, че в очите му избухнаха хиляди звездици, като отражения от огромен диамант.
— Ела при Бога! — пееха те. — Остави се на волята Божия!
— Да! — смънка Дориан и звукът от собствения глас му се стори далечен и чужд. — Да, готов съм.
Щом промълви това, стана чудо. Яви му се Бог. Той бе висок и носеше ослепително бяла роба, а слънчевите лъчи зад главата му образуваха златен ореол. Образът бе красив, благороден и пълен със съчувствие. Бог вдигна дясна ръка за благословия, а погледът отправен към Дориан излъчваше любов. Усети как Божията сила изпълва тялото, а в душата му се изливат святост и благоговение. Той се отпусна на колене и напрегна новата си сила, за да извика:
— Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк!
Красивото лице на Бога грееше от доброта. Той пристъпи напред, изправи Дориан на крака и го прегърна, като целуна почернелите му, кървящи устни.
— Сине мой! — каза Бог, но с гласа на принц Абд Мухамад ал Малик. — Приемането на едничката права вяра изпълва сърцето ми с радост. Сега вече пророчеството се сбъдва и аз благодаря Богу, задето те открихме навреме.
Дориан се отпусна в обятията на принца и Ал Малик викна към мъжете зад себе си:
— Вода! Батула, донеси вода!
Копиеносецът изцеди напоена с прясна и студена вода гъба между зъбите на Дориан и го положи на носилка. Десетина мъже от Ауамир я вдигнаха върху гърба на една товарна камила.
Високо от полюшващата се платформа Дориан извърна глава и налетите му с кръв очи видяха изпод възпалени клепки прииждащото войнство на Ауамир.
После върху хребета се откроиха силуетите на турския авангард. Заковаха камилите на място под вдигнатия от тях облак прах и впериха невярващи очи в армията на Ауамир.