— Да не би да въстават чернокожите племена? — попита Дориан.
— Може и така да е. Знаем, че сред разбойниците има чернокожи, но според други слухове, ръководят ги франкски неверници.
— От коя държава? — попита Дориан.
Халифът сви рамене.
— Това е неизвестно. Едно е сигурно: нападат безмилостно керваните ни с роби. Тази година сме се лишили от почти целия приход, който ни носи търговията с роби, заедно с огромни количества злато и слонова кост, превозвани от вътрешността към брега.
— Какво трябва да сторя?
— Ще ти дам ферман и като генерал от моята армия ще тръгнеш начело на колкото искаш воини — хиляда, две хиляди, — за да отплаваш на юг към Ламу. Ще прекосиш протока и ще навлезеш във вътрешността, за да сложиш край на тия безчинства.
— Кога искате да тръгна?
— Трябва да вдигнеш платна при новолуние, щом свърши Рамадана!
125.
Флотилията на шейх Ал Салил, Изтегления меч, хвърли котва в пристанището на остров Ламу при пълнолуние. Състоеше се от седем големи мореходни джонки, с хиляда и двеста халифски войници на борда.
Дориан слезе на брега призори, за да посети военния управител, да му представи фермана си и да подготви дебаркирането и снабдяването на войската. Трябваха му квартири за отдих на изтощените от дългото плаване войници, както и хранителни припаси, коне и товарни животни.
Камилите от пустинята не биха издържали дълго във влажния климат на континента, нито пък свикналите с пустинята северни коне. Дориан имаше нужда от животни, които са родени и отгледани в тукашните условия, неподатливи на африканските заболявания.
Три дни отидоха, докато настани всички хора и багаж в новоизградения лагер над пясъчната брегова ивица. Вечерта на третия ден, той вървеше из улиците на града, придружен от Батула и трима офицери. Почти бяха стигнали портите на крепостта, когато чу да го викат с детското му име:
— Ал Амхара!
Той се извърна, защото разпозна гласа, макар да не го бе чувал дълги години и се вторачи в забулената жена, клекнала край входа на стара джамия от другата страна на уличката.
— Тахи? Ти ли си, стара майко?
— Бог да те благослови, дете мое! Мислех, че може да си ме забравил.
Дориан понечи да изтича и да я прегърне, но това би било грубо нарушение на етикета и нормите за благоприличие, извършено на обществено място.
— Стой тук, аз ще изпратя да те доведат при мен! — каза той и продължи пътя си. Изпрати Батула да я вкара през портата и да я заведе в избраното за свои нужди крило на крепостта.
Щом влезе в стаята, Тахи махна фереджето и се хвърли към него. Заплака неудържимо.
— Малкото ми момче! Бебчето ми! Колко висок си станал! Пуснал си страшна брада и погледът ти е свиреп като на ястреб, но аз бих те познала навсякъде. Станал си прочут, че и шейх даже!
Дориан се засмя, прегърна я и погали косата й.
— Какво е това сребро тук, стара майко? Нищо, пак си хубава.
— Аз съм старица, но прегръдката ти ме подмладява.
— Седни! — Заведе я при купчината килими на терасата и прати слугата да донесе шербет и фурми.
— Толкова неща искам да те питам. — Тя се пресегна и погали брадата и бузата му. — Хубавото ми момченце станало хубав мъж! Разкажи ми всичко, което ти се случи, откак напусна Ламу.
— Това ще отнеме цял ден и цяла нощ. — Дориан се засмя.
— Готова съм да слушам през всичките останали дни от живота си.
И той послушно започна да отговаря на въпросите й, като се сдържаше да зададе своите, макар това да му костваше голямо усилие.
Най-накрая разпитът свърши.
— И така, халифът ме върна в Ламу, за да продължа към Брега на треската и аз съм щастлив, защото можах отново да видя любимото ти лице. — Това лице беше дълбоко набраздено от трудности и лишения, а косите сребрееха, но той я обичаше повече от всякога. — Разкажи ми как я кара след моето заминаване!
И тя му разправи, как е продължила да живее в харема и да върши най-черната работа, възлагана от главния евнух Куш.
— Но поне имах подслон и не оставах гладна, за което благодаря на Бога!
— Трябва да дойдеш да живееш при мен! — каза Дориан. — Така ще мога да ти върна всичката любов и доброта, с които си ме обсипвала.
Тя отново се разплака от радост. След това, като се стараеше да прозвучи небрежно, той зададе въпроса, който го измъчваше и от чийто отговор се плашеше:
— Какво стана с малката Ясмини? Сигурно отдавна е станала голяма жена и е заминала за Индия, за да се омъжи за могулския принц?
— Той умря от холера, преди Ясмини да замине — отвърна Тахи и втренчи проницателен поглед в лицето му.