— Така ми липсваше — прошепна Ясмини. — Всеки Божи ден…
Изведнъж се втурна към него и той протегна ръце. Ясмини трепереше притисната до гърдите му и тихичко хлипаше.
— Не плачи, Яси! Моля те, не плачи!
— Толкова съм щастлива! — ридаеше тя. — През целия си живот не съм била така щастлива!
Сложи я да седне на кораловото блокче и тя престана да плаче, като се дръпна назад, за да разгледа лицето му.
— Чувах за теб даже в харема. Разправят, че си станал велик воин, че си спечелил жестока битка в пустинята и си превзел Мускат заедно с нашия баща в друго страшно сражение.
— Не съм спечелил тия битки самичък. — Той се усмихна и проследи с пръст очертанията на устните й. Разговаряха бързо и нетърпеливо, като се прекъсваха един друг и оставяха нещата недоизказани, за да се прехвърлят на друга тема.
— Какво стана с маймунката ти Джини? — попита Дориан.
И отново сълзи напълниха очите й, блеснали под лунните лъчи.
— Джини умря — прошепна тя. — Куш я хвана в безценната си градина и я преби с лопата. После ми изпрати телцето й като подарък.
Дориан отново смени темата, говори за по-приятни спомени от детството и скоро тя пак се разсмя. След това и двамата замълчаха, а тя сведе срамежливо очи. Каза, без да го поглежда:
— Помниш ли как ме заведе да се къпем в морето, когато бяхме деца? Тогава за пръв път излязох от харема.
— Помня. — Гласът му бе пресипнал.
— Ще ме заведеш ли пак тази нощ? — Погледна го в очите. — Моля те, Доуи!
Тръгнаха ръка за ръка между дърветата и стигнаха до пустия, осветен от луната пясък. Сенките на палмите лежаха тъмнопурпурни върху неговата белота, а водата светеше с маслени отблясъци като черна перла.
Откакто бяха идвали тук предишния път, пещерата в пясъчната скала бе станала по-дълбока под действието на приливите. Спряха при входа и тя попита:
— Грях ли е това, което правим?
— И да е, не ме интересува — отвърна той. — Знам само, че те обичам и не се чувствам грешник, когато съм с теб.
— И аз те обичам — отвърна Ясмини. — Не бих могла да обичам повече нещо или някого, даже сто години да живея. — Развърза робата около врата си и я остави да се свлече на пясъка. Остана само по копринени шалвари.
Дориан я гледаше, затаил дъх. Гърдите се бяха налели, а зърната им стърчаха потъмнели. Гладката кожа светеше като вътрешната страна на мидена черупка.
— Ти ме дразнеше, че съм приличала на маймуна! — промълви Ясмини наполовина предизвикателно, наполовина свенливо.
— Вече не. — Дориан си пое дъх. — Никога не съм виждал толкова красиво нещо.
— Страхувах се че няма да ти харесам. Искам да ме харесваш, Доуи. Кажи ми, че ти харесвам, моля те!
— Обичам те — отвърна той. — Искам да станеш моя жена и съпруга.
Тя се засмя от радост, хвана ръцете му и ги сложи върху гърдите си. Те бяха топли и еластични, а зърната им се втвърдиха, докато ги галеше нежно с пръсти.
— Аз съм твоя. Мисля, че винаги съм била твоя. Не знам как се прави, но искам да стана твоя жена тази нощ.
— Сигурна ли си, любима? Ако се разбере, ще последва опозоряване и ужасна смърт.
— Да бъда без теб, ще бъде много по-ужасна смърт от всичко, което може да измисли Куш. Знам, че не може да продължи винаги, но нека бъда твоя жена поне тая нощ. Покажи ми как, Доуи! Покажи ми!
И той постла робата си на пясъка, и я положи внимателно на нея. Бавно, с безкрайна нежност, тихи звуци на почуда и изненадани ахкания, с продължителна болезнена тръпка преминала в радостна наслада, те станаха любовници.
127.
В последвалите дни Дориан потъна до гуша в грижи около подготовката на предстоящия поход във вътрешността. Изкупи почти всички налични товарни животни на острова и изпрати една от джонките на юг до Занзибар, за да направи същото. Изкупи голяма част от зърното и търговските стоки на пазара.
Прекарваше часове наред в разговори с водачи и участници в нападнати и ограбени кервани. Опитваше се да установи самоличността на бандитите, тяхната численост, както и въоръжението и методите им. Направи обща оценка на загубите и остана поразен. Над три лаки златен прах, двадесет и седем тона слонова кост и повече от петнадесет хиляди току-що пленени роби бяха преминали в ръцете на разбойниците. Халифът имаше пълно право да се тревожи.
Що се отнася до самите нападатели, сведенията бяха мъгляви и противоречиви. Според едни, имало бели мъже, франки, и черни копиеносци и стрелци с лък. Според други, всички били диваци. Един разправяше, че нападали само нощем, когато керванът е спрял за сън, а друг каза, че нападнали дългата му колона роби и носачи посред бял ден, избили всички пазачи араби и само той успял да се спаси. Друг търговец съобщи, че му пощадили живота, както и на всичките му хора, но им отнели ценностите. Дориан разбра, че няма съгласие по въпроса за самоличността на разбойниците, а способите им за нападение са разнообразни. Едно беше ясно: явяваха се от юг като горски джинове и по същия начин безследно изчезваха.