— Дъщеря ми умира — каза тя на момчето. — Трябва да й доведа доктор. — Протегна сребърна рупия. — Закарай ме до него и ще ти дам още една, щом стигнем крепостта!
Момчето хвърли влюбен поглед към среброто и закима енергично. Развърза товара на едното магаре и го остави да падне край пътеката. Помогна на Тахи да се качи на самара, после плесна задницата на малкото животно и го подгони в тръс с весел смях и викове:
— Дръж се здраво, стара майко! Рабат е бърз като стрела. Ще те закараме на пристанището, преди да мигнеш.
130.
Дориан седеше на терасата до Бен Абрам. Двамата пиеха черно каймаклия кафе и обсъждаха задълбочено списък на необходимите за похода медикаменти. Дориан и Бен Абрам подновиха с радост приятелството си още в мига, когато младият мъж стъпи на пясъка в пристанището на Ламу. Всяка сутрин лекарят идваше при него, за да извършат заедно утринната молитва, а после оставаха потънали в дълъг приятелски разговор.
— Много съм стар, да напускам острова — възразяваше Бен Абрам срещу настояването на Дориан да тръгне с експедицията и да се грижи за здравето на войниците.
— И двамата знаем, че си точно толкова силен и пъргав, колкото в деня на първата ни среща — отвръщаше Дориан. — Искаш да ме оставиш ли да умра от някоя гадна болест? Имам нужда от теб, Бен Абрам!
Дориан млъкна, доловил шум в края на терасата. Изправи се и викна раздразнен към пазачите:
— Какъв е тоя шум? Строго съм наредил да не ме безпокоят!
— Аз съм само прах под краката Ви, велики шейх, но тука дойде някаква дъртофелница, която рита и дере като бясна котка.
Дориан простена от досада и тъкмо се готвеше да заповяда да я изхвърлят с ритник в задника, когато старицата изписка пронизително:
— Ал Амхара! Аз съм, Тахи! В името на Аллаха, трябва да ти съобщя нещо за човек, когото и двамата обичаме!
Дориан се вледени от ужас. Тахи не би постъпила така лекомислено, освен ако нещо страшно не се бе случило с Ясмини.
— Пуснете я! — нареди той и забърза към грохналата от изтощение и тревога старица.
Тя се строполи в краката му и ги прегърна.
— Куш знае за теб и момичето. Причакал я е на връщане в харема и я затворил в къщичката при гробището — избъбри Тахи. От времето на собственото си пребиваване в харема, Дориан знаеше за малката стаичка. Макар че беше строго забранено, момченцата се окуражаваха едно друго, пропълзяваха през бодливия плет и влизаха в нея, за да докоснат страховитата дървена рамка. Плашеха се със страховити истории за това, което правеше Куш в тази стаичка. Една от най-смразяващите кръвта истории разказваше за момиче на име Салима, хванато от Куш в любовна връзка с офицер от гвардията на военния управител на острова. Писъците й се носели четири дни и три нощи, като постепенно отслабвали, за да настане накрая тишина, по-страшна и от най-силния й вик.
Дълго време Дориан остана обезкуражен от думите на Тахи. Силата изтече от краката му и не можеше да мръдне, а мислите му се разбягаха, сякаш подплашени от ужаса на чутото. След това разтърси рамене и отхвърли слабостта си. Обърна се към Бен Абрам. Старият доктор се беше изправил. Лицето му изразяваше тревога и състрадание.
— Не трябваше да чувам тези думи, синко! Сигурно си бил побъркан до немай-къде, но сърцето ми се къса заради теб!
— Помогни ми, стари приятелю! — помоли Дориан. — Да, полудях и извърших страшен грях, но това бе грехът на любовта. Ти знаеш, какво ще й направи Куш.
Бен Абрам кимна.
— Виждал съм плодовете на зверската му жестокост.
— Бен Абрам, нуждая се от помощта ти! — Дориан се опитваше да му внуши волята си с поглед.
— Не мога да вляза в харема — отвърна старият човек.
— А ако я изнеса навън, ще ни помогнеш ли?
— Да, синко. Ако успееш да я изнесеш, ще ви помогна, стига да не е късно. — Бен Абрам се обърна към Тахи: — Кога я вкара в стаичката?
— Не знам. Може би преди два часа — изхлипа Тахи.
— Значи, времето е много малко! — каза отривисто Бен Абрам. — Инструментите ми са тук. Можем да тръгваме веднага.
— Няма да издържиш на темпото ми, стари татко — каза Дориан и запаса сабята си. — Давай, колкото можеш по-бързо след мен! Откъм източната страна има таен ход. — Описа набързо мястото.
— Минавал съм оттам и знам развалините — промърмори Бен Абрам.
— Чакай ме там! — каза Дориан и хукна по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж. Излязъл на двора, видя че един от конярите извежда от конюшнята черния му жребец, за да го тимари. Животното имаше оглавник на елегантната си арабска глава и бе сред най-бързите от цялото хергеле породисти коне, които халифът го принуди да приеме като дар на раздяла в Мускат.