— Близко сме! Вече сме много близко! — От лицето на Фунди не слизаше предизвикателна усмивка, а изтощителните мили се нижеха една след друга. Меховете бяха почти изпразнени и Том категорично забрани на хората да пият без разрешение. Облаци черни мушици кръжаха наоколо, като се завираха в носовете, очите и ушите им. Слънцето биеше като с огнен чук и лъчите му отскачаха от каменистата почва. Закривени като нокти шипове разкъсваха дрехите, когато минаваха през храстите и оставяха по краката кървави следи.
Най-накрая стигнаха по-гъста горичка, в която стадото бе прекарало дълго време в почивка, в отстраняване на паразити, с помощта на пясъчни бани и хранене, преди да продължи пътя си. Този път ловците наистина го бяха приближили.
Аболи обърна внимание на Том, че изпражненията вече не бяха изсъхнали, а когато завря пръст в една купчина, усети останки от телесната температура на животното. Ята пъстрокрили пеперудки кръжаха над пресните лайна, за да поемат влагата. Нови сили изпълниха ловците и те прекосиха втора верига хълмове.
По скалистите склонове растяха причудливи дървета с тумбести стволове и безлистни корони на петнадесет метра от земята. В основата на едно от тях бе струпана купчина огромни влакнести шушулки. Аболи отвори една и в нея имаше обвити в жълта гъбеста материя семена.
— Смучете семената — каза той. Приятен възкисел вкус накара слюнката отново да овлажни устите им и облекчи парещата жажда.
Колоната ловци, натоварени с оръжия и багаж, изкачваше с усилие склона. Тъкмо преди билото, ушите им писнаха от ужасяващ звук. Далечен, но пронизителен като бойна тръба. Макар никога да не го бе чувал, Том разбра, какво означава.
Веднага заповяда колоната да спре преди хребета. Повечето мъже с благодарност се свлякоха под сенките. Том, Аболи и Фунди изпълзяха до билото. Използваха един дънер за прикритие и надникнаха в долината отвъд. Сърцето на Том се блъсна в гърдите му, като птиче в клетка.
По протежение на долината имаше верига блеснали зелени езера, окръжени от сочна тръстика и сенчести дървета. Стадото се бе разположило около езерцата. Някои от огромните животни стояха на сянка и си вееха с уши, които се сториха на Том големи колкото главното платно на „Лястовицата“. Други стояха прави на жълтия пясък край езерцата, потапяха хоботи в тях и поели гигантско количество вода, огъваха към устата гъвкавия маркуч, за да запратят, със съскане в гърлото, мощна като от корабна помпа струя. По-младите животни се плацикаха във водата. Като палави деца те лудуваха и цапаха из нея, разпенваха я с хоботи, поклащаха глави и плющяха с уши. Телата им бяха почернели от водата и лъщяха под слънцето. Някои лягаха на дъното, а после се обръщаха настрана, оставили само края на хобота си да пърха над повърхността.
Том се отпусна на коляно и поднесе далекогледа към окото си. Първият поглед към легендарните животни дотолкова надминаваше всичко очаквано, че той застина смаян. Наслаждаваше се на всяка подробност. Едно от най-младите слончета, на ръст не по-голямо от охранен шопар, но палаво и самонадеяно, излезе от водата и навирило хоботче, хукна със смъртоносен рев срещу накацалите на брега бели чапли. Те се вдигнаха в красив бял облак, а слончето важно пое обратно към водата, където почти веднага се подхлъзна в тинята и се навря под един потопен дънер.
Ужасените му ревове накараха всяка женска да хукне на помощ, убедена, че го е захапал крокодил. Измъкнаха малкия изпод дървото, със смачкано достойнство и той изтича посърнал на сигурно място, между предните крака на майка си, където потърси утеха в налетите й с мляко бозки. Том се засмя високо, а Аболи го докосна по рамото и посочи три огромни животни, които се дистанцираха от безотговорното поведение на женски и малки.
Застанали рамо до рамо в гъстите храсти, от другата страна на водната повърхност, те мързеливо си вееха с уши. От време на време някой от тримата поемаше в хобота си пясък и го разпръсваше в мощна струя по главата и гърба си. Ако се изключат тия движения, имаха вид на заспали.
Том разгледа през зрителната тръба това мощно трио, извисено над всички останали в стадото. Видя дългите костни издатъци край главите и веднага забеляза, че макар всички да бяха големи, средният мъжкар има бивни като весла, дебели колкото талията на Сара. Усети пулса на ловджийската си кръв да отразява в ушите всяко свиване на сърцето му. Ето го мечтаният мъжкар. Искаше му се веднага да грабне подпряния на дървото до него мускет и да се втурне в битка с гиганта. Аболи усети настроението му и протегна възпираща ръка.