Този път изстрелът бе точен. В мига преди да го обгърне мъгла, Том видя как куршумът се забива в широкия сив гръб и разбива гръбнака точно над опашката. Мъжкарят отново приседна. Том се изправи и затича настрани, за да заобиколи облака дим.
Слонът седеше пред него, люлееше глава от болка и ярост, насочил нагоре огромни бивни, а от тялото му струеше карминена кръв. Предсмъртните ревове щяха да спукат тъпанчетата на Том.
Аболи стреля в челото му и макар двамата да видяха как куршумът удря костната изпъкналост, той не можа да пробие дебелата крепостна стена, зад която се криеше мозъкът. Осакатеното животно направи опит да изправи задните крака и да докопа мъчителите си.
Двамата мъже побягнаха далеч от обсега на размахания хобот и започнаха да сипват с разтреперани ръце барут в дулата на пушките си, да тъпчат тампони и оловни куршуми в тях. После отново се прокраднаха напред, като започнаха да обикалят животното в търсене на слабо място.
Още няколко пъти те бягаха на безопасно разстояние да зареждат, за да се завърнат и да стрелят отново. Постепенно силите на звяра изтекоха през двадесетте отворени рани, той нададе последен болезнен рев, катурна се настрани, вирна тези приказни бивни и замря.
Том го приближи предпазливо. Протегна мускета и докосна с дуло малкото око, украсено с бледи мигли и пълно с почти човешки сълзи. То не мигна. Най-после мъжкарят беше мъртъв. Искаше да нададе победоносен вик, но го обзе почти религиозно чувство на печал. Аболи дойде при него и срещнал погледа му, кимна с разбиране.
— Да — каза той, — вече си истински ловец, защото почувства красотата и трагедията на онова, което правим.
135.
Алф и Люк бяха свалили втория мъжкар, а третият успя да се измъкне със стадото невредим. Том искаше да го преследват, но Аболи и Фунди му се присмяха.
— Никога повече няма да го видиш. Сега ще бяга двадесет мили без да спре, а след това ще измине още петдесет с ход по-бърз от твоя бяг.
Вечеряха богато като принцове с изобилие жилаво и миризливо месо от слонски бузи, опечено на шишове от зелени клони и пиха до насита калната вода от езерцата, сякаш бе първокачествено вино. Заспаха като убити край огъня.
През следващите два дни извадиха бивните на двата слона, като ги издялкаха от черепите с безкрайно внимание да не наранят или одраскат повърхността им. Фунди им показа, как да измъкнат дългия конусообразен нерв и да натъпчат трева в дупката. След това привързаха с лико четирите зъба към пръти за носене. Когато поеха дългия път назад към лодките, всеки зъб се носеше от четирима.
Щом стигнаха реката, закопаха бивните толкова дълбоко, че дори и хиените да не могат да ги изровят и изгризат. После продължиха с лодките нагоре срещу течението. С всеки изминал ден следите от слонове ставаха по-многобройни и по-пресни. Слизаха за лов и понякога успяваха да убият животните на пет-шест мили от брега. Друг път обаче пак губеха дни наред в преследване на стадата.
За един месец събраха достатъчно бивни, за да натоварят догоре и двете лодки. Белите бяха капнали от изтощение. Всяка тлъстинка от телата им бе изсмукана, лицата измършавели, телата — кожа и кости. Само Аболи и Фунди изглеждаха незасегнати от изпитанията на лова. Решението на Том да се завърнат във форт Провидънс бе посрещнато с всеобща радост.
Същата вечер Аболи и Фунди дойдоха при Том, загледан в гаснещия огън и потънал в мисли за предстоящата среща със Сара. Клекнаха от двете му страни и той внимателно разгледа черните им лица, преди да заговори:
— Работата, значи е сериозна — каза той уверено. — Виждам, че се готвите да помрачите радостта ми и удоволствието от завръщането в Провидънс. — Изпусна въздишка на примирение и добави: — Е, какво има?
— Фунди казва, че сме много близо до земите на неговия народ, лоци.
— Колко близо? — попита подозрително Том. Вече бе научил доста добре езика на лоци и знаеше, каква е тяхната представа за много близо.
— Десет дни път — започна Фунди убедително, а когато Том го погледна укорително, сведе поглед и добави: — Или съвсем малко по-далеч.
— Фунди иска да си върви? — попита Том.
— И аз ще отида с него — промълви тихо Аболи.
Том бе обзет от тревога. Стана, отведе Аболи извън кръга от светлина и се нахвърли почти сърдито:
— Какво означава това? — попита той. — Искаш да ме изоставиш и да се върнеш в Африка ли?
Аболи се усмихна.
— Ще те оставя само за известно време. Ти и аз сме клони на едно дърво. Нищо не може да ни раздели.