— Защо тогава тръгваш без мен?
— В продължение на много години лоци са били преследвани от роботърговци. Само ако зърнат бялото ти лице… — Той потръпна изразително. — Не, ще отида с Фунди сам. Ще вземем от стоките. Колкото можем да носим. Фунди казва, че неговото племе има на склад бивни от слонове, които са хващали в капани, както и от намерени умрели от старост животни. След като Фунди ги успокои и като видят стоките, може би ще успея да сложа начало на търговията с лоци.
— Как ще те открия?
— Аз ще се върна във форт Провидънс. Фунди казва, че бих могъл да купя едно кану от лоци. Може би то ще се окаже пълно с богатства, когато отново се съберем. — Аболи сложи доброжелателно ръка на рамото му. — През изминалите дни доказа, че си голям ловец, но вече е време да си починеш. Върви при жената, която те очаква и я направи щастлива. Ще се върна преди смяната на сезоните, преди да започне Голямата влага.
На другата сутрин Аболи и Фунди вдигнаха на главите си тежки вързопи със стока: мъниста, медни нишки и плат. По такъв начин ръцете им оставаха свободни да държат оръжието. Поеха на запад по брега на реката. Том повървя известно време редом с Аболи, после спря и загледа как старият му приятел се изгубва сред високите крайречни дървета. Обърна се натъжен и бавно тръгна назад към мястото, където бяха вързани натоварените лодки.
— Отблъсни! — заповяда той, заел мястото си при руля на първата лодка. — Назад, към форт Провидънс. — Гребците го поздравиха с радостни възгласи и натиснаха здраво весла по течението.
136.
Наблюдателите ги забелязаха, още щом се показаха иззад последния завой. Сара подскачаше нетърпеливо на брега, когато Том скочи от първата лодка. Хвърли се в прегръдките му, но веднага отскочи и вторачи ужасен поглед в лицето му.
— Но ти си умрял от глад! — викна тя. — И приличаш на плашило в тия парцали! — После сбърчи нос. — Кога си се къпал за последен път?
Поведе го нагоре по брега, но не го пусна в малката къщичка.
— Ще усмърдиш целия ми труд.
Напълни с гореща вода тенекиено корито, сложено под финикова палма в задния двор. Съблече го и остави настрани парцалите, след което го настани като малко дете в коритото. Изтърка с гъба мръсотията и наслоената пот от дългите седмици непрестанен лов, изми и среса гъстите му черни коси, сплете ги в моряшка плитка. Оформи с ножица рунтавата брада в модерно клинче, въведено от Крал Уилям. Намаза всичките му драскотини и рани с мехлем, взет от амбулаторията на доктор Рейнолдс. Том се остави с наслаждение на грижите й.
Накрая му помогна да облече чисти, с любов изгладени риза и бричове. Едва тогава го хвана за ръка и го въведе в къщичката. Показа всичко, което бе направила по време на отсъствието му — от люлеещия се стол, изработен от дърводелците специално за него, до широкото двойно легло, монтирано в задната стая и покрито с дюшек, ушит лично от нея и натъпкан с пухчета от дърветата покрай брега.
Том хвърли лукав поглед към леглото.
— Изглежда доста добре направено, но смятам да го изпробвам, преди да дам окончателното си мнение — каза той и я подгони около леглото. Направиха две обиколки, преди тя да се остави със смях в ръцете, които внимателно я отпуснаха върху бродираната покривка.
После останаха легнали, потънали в разговор до залез-слънце и дълго след това. Разказа й всичко видяно и чуто. Описа лова и новите непознати земи, които бяха открили, горите и далечните сини планини, чудните животни и птици.
— Толкова е красиво, голямо и безкрайно, толкова диво — каза Том, като я притисна здраво до себе си. — Не срещнахме жива душа, нито видяхме каквато и да било следа от човек през целия поход. Всичко това е наше, Сара. То ни чака.
— Ще ме вземеш ли другия път? — попита тя, ревнувайки за вниманието му, изпълнена с копнеж да сподели всичко с любимия си. Неизвестно защо, Сара бе уверена, че ще има и втори път. Видя, че се е влюбил в тая земя, също както беше влюбен в нея. Знаеше, че от този момент нататък и двамата бяха неотделима част от нея.
— Да — съгласи се той. — Следващия път ще дойдеш с мен, за да видиш.
Имаше толкова неща за казване и обсъждане, че последваха още много безсънни нощи. През настъпилите мързеливи седмици, докато хората си почиваха и възстановяваха от лова, Том и Сара прекарваха много часове насаме. Том четеше дневника, който бе водил по време на експедицията, като внимаваше да не изпусне нито една подробност и когато свърши, започнаха да кроят планове за бъдещето.
— Имахме късмет, да открием тая река Лунга или по-скоро, да ни я покаже Фунди — каза Том. — Старите португалски мореплаватели са я пропуснали, а явно и арабите. Фунди ми каза, че арабският търговски път, роботърговският път, минава много по на север. Той се усмихна на спомена. — Щом Фунди казва, че е много далеч, значи трябва да е поне на сто мили, ако не и повече. Ако имаме късмет, тук няма да ни открият нито оманците, нито Компанията на Джон. Форт Провидънс е чудесен преден пост за вътрешността. Слонските стада по тия места не са били изтребвани и ако Аболи, и Фунди установят връзки с племената, можем да започнем търговия с тях и всичко ще остава за нас.