— Вземи ни с тебе, татко! — молеше Зама. Както бе предрекъл Аболи, той беше по-висок и по-силен от брат си.
— Моля те, татко! — присъединяваше се Тула. — Вземи ни да ни покажеш тия чудесни места!
— Трябва да останете при майките си и да изпълнявате задълженията си, докато ви обрежат и станете мъже — отвърна Аболи. — Тогава двамата с Лорд Клебе ще ви заведем в света отвъд земите на лоци.
Ловът на слонове вървеше добре, а Ван Хутен откри ново златно находище, на три дни път от първото. То осигуряваше постоянен приток на златен пясък към форт Провидънс. Както Том, така и племето процъфтяваха и в началото на всеки дъждовен сезон „Кентавър“ поемаше тежко натоварен към Добра Надежда.
Една солидна амстердамска банка имаше клон там и Том бе вложил в нея две хиляди лири. След последния сезон, сумата се удвои и той най-после стана заможен човек.
Сполетя го и едно горчиво разочарование. Когато дойде време да поемат отново на север, Нед Тайлър заяви, че е вече твърде стар за пътешествия. И наистина, косата му приличаше на току-що набран памук, гърбът му се приви, а някога бистрия поглед помътня.
— Оставете ме в малката ми ферма! — помоли той. — Искам да се грижа за кокошки и зеленчуци.
— И аз ще остана с Нед — реши доктор Рейнолдс. — Преживях достатъчно приключения, ще ми стигнат до края на живота. — Едва сега, погледнал внимателно червеното, грубовато лице на лекаря, Том видя колко се е състарил. — Дойде ми до гуша да превързвам и да кърпя главорезите ти. Искам да си засадя малко лозе и може би ще дочакам хубаво вино, преди да умра.
— А кой ще се грижи за нас? — възрази Том. — Да не искаш да изпукаме от малария?
— Имаш си много добра малка лекарка — отвърна старият доктор. — Научил съм мистрес Сара на всичко, което знам за наместването на счупени крака и за забъркване на лекарства. Поверявам ви в добри ръце и харесва ли ми или не, с нея ще сте по-добре. Бог вижда, тя е по-хубава от мен и носи по-добро сърце.
Първи помощник стана Алф Уилсън и когато „Кентавър“ отново влезе в устието на Лунга в началото на следващия ловен сезон, той стоеше на руля. Всичко живо на борда изгаряше от нетърпение при тези ежегодни завръщания във форт Провидънс. Искаха час по-скоро да разберат, как се е справил Фунди със задълженията си през дъждовния сезон, да научат, дали слоновете са все така в изобилие по земите на лоци и колко злато са промили жените през отсъствието им.
Аболи правеше неуспешни опити да прикрие нетърпението си, да се прибере при жените и децата си. Фала и Цете бяха увеличили потомството: вече имаше две дъщерички и още двама сина.
Както обикновено, Фунди ги чакаше на брега, за да поздрави Том и Сара. Във форта всичко си бе наред, а дъждовете бяха направили сравнително малко бели. Сара махна калъфа от клавесина, взе един акорд и се усмихна, доволна че е верен. Засвири „Испански жени“.
Аболи разпита Фунди за новини от племето и семейството му, но такива нямаше, тъй като дъждовете били много обилни тая година и движението по реката — невъзможно. Нито една пирога от селото на Бонгола не бе идвала във форта. Аболи се изтормози, докато разтоварят „Кентавър“, ремонтират форта и се приготвят за пътуване до земите на лоци. Когато най-накрая бяха готови да напуснат Провидънс, той седеше до руля на челната лодка.
Първият белег, че нещо не е наред, забелязаха в пограничните села на лоци — бяха пусти до едно. Макар да претърсваха цялата околност, не откриваха жива душа, нито най-малка следа, от която да разберат, какво е станало.
Със свити сърца забързаха колкото можеха към селището на Бонгола, мъкнеха лодките през плитчините и не спираха, докато оставаше макар и малко светлина, за да виждат очертанията на брега и скалите по течението.
Пристигнаха в един ранен следобед. Над хълмовете тегнеше ужасяваща тишина. Ни барабан, ни рог, никакъв приветствен вик. Веднага забелязаха, че градините са обрасли с плевели. Стигнаха първата колиба на брега. Покривът бе изгорял, а стените стърчаха мрачни и голи. Дъждовете бяха отмили глинената мазилка.
Никой в лодките не пророни и дума. Лицето на Аболи бе сгърчено в страшна гримаса на отчаяние. Пред погледите им се нижеха изгорени колиби, изоставени градини и празни кошари. По високите клони на дърветата клечаха лешояди, мрачни създания, изгърбени и кривоклюни. Из въздуха се носеше сладникава миризма на смърт и разложение.
На брега се търкаляше една-единствена продънена пирога. Дъските, върху които мъжете сушаха риба, бяха паднали, а мрежите се валяха по земята в разбъркани купчини. Аболи скочи през борда, без да изчака лодката да докосне брега и хукна по обрасла пътека към колибите на Фала и Цете.