Най-накрая арабите се примириха с още една загубена глава жива стока. Един коленичи и освободи китката на момичето от белезниците, после я хвана за глезените и извлече тялото край пътеката. Другарите му сръчкаха спрялата колона да тръгва, а голото, потънало в прах тяло на момичето остана да лежи, където го оставиха. Колоната вече се точеше така близо до хълма, че двамата различаваха с просто око отделните лица. Изведнъж Аболи се вдърви и стисна рамото на Том. Посочи напред и след миг Том разбра, какво го бе развълнувало. Минаваше нова група деца — безразборно навързани с тънко въже през кръста момчета и момичета. Всяко дете носеше на главата си вързоп или кош, чиято тежест варираше в зависимост от ръста и силата на носача. Момчето начело беше най-високо от всички. То крачеше леко и гордо изправено, докато останалите се мъкнеха отчаяни и изтощени.
— Зама — каза Аболи. — Най-големият ми син. А тоя зад него е Тула. — Гласът му бе равен, но в очите гореше страшен, величествен гняв. — Там са също Цете и Фала, в следващата редица. — Двете жени бяха голи, с оковани шии и натежали от млякото, предназначено за пребитите им рожби гърди.
Том не знаеше как да утеши стария си приятел. Лежаха и гледаха, как се вие пред погледите им печалната процесия. Крачеха толкова бавно, че минаха почти два часа, докато се извървят всички. Пазачите гонеха хората с викове и камшици.
Глутница чакали и хиени се мъкнеше след кервана. Те лапаха лакомо екскрементите, оставяни по полето от поразените от дизентерия роби, както и всеки друг захвърлен отпадък. Том мислеше, че изоставеното момиче е мъртво, но грешеше. Когато хиените се скупчиха около него с нетърпелив кикот и лакомо скимтене, то напрегна сили да се подпре на лакът, но усилието се оказа прекалено голямо. Падна на земята, прибра колене към гърдите и вдигна ръце над главата.
Глутницата отстъпи за миг, но после отново наобиколи жертвата си. Една проточи шия и се опита да подуши крака й. Момичето вдигна камък, хвърли го и тя се отдръпна. Тогава друго от подобните на кучета едри животни се втурна зад гърба й и впи зъби в рамото на момичето. Когато то се претърколи и зарита в праха, хиената завъртя голямата си глава и откъсна парче месо, което моментално глътна, а момичето се строполи, стенейки от болка. Останалите не можеха повече да издържат на миризмата на кръв. Още едно животно се втурна напред и захапа жертвата за крака. Дръпна се назад и я повлече като шейна. Том скочи, готов да се втурне на помощ, но Аболи го смъкна до себе си.
— Арабите са още съвсем близо. — Посочи колоната на половин миля от тях. — Ще те видят. Нищо не можем да направим за нея.
Беше прав, разбира се. Пред очите им още една хиена се хвърли напред и като захапа момичето за корема, започна да тегли в посока противоположна на първата. Животните опъваха жертвата си, а писъците й стигаха до ушите на двамата мъже горе. И тогава всичките десетина хиени се нахвърлиха, заръфаха плътта на момичето, натрошиха костите му с огромни челюсти, а конвулсиите му отслабваха, докато скоро замряха напълно. След няколко минути от него остана само кърваво петно. Глутницата се повлече подир отдалечаващия се робски керван.
Том и Аболи слязоха от хълма и поеха в същата посока, а денят се смаляваше и слънцето слизаше към хоризонта. Когато арабите наредиха на колоната да спре за нощувка, двамата се прокраднаха още по-близо. Като използваха прикритието на няколко акациеви дървета, внимателно разгледаха разположението на лагера, като обърнаха особено внимание на конете и навесите на арабите.
Когато слънцето се скри и над лагера се спусна мрак, те се измъкнаха и забързаха назад. След около час срещнаха останалата част от отряда. Запалиха скрит огън, за да приготвят вечерята си и след като се нахраниха, Том свика военния съвет и даде нареждания на своите помощници. Веднага след това, тръгнаха към бивака на робския керван.
Забелязаха светлината на лагерните огньове от две мили разстояние и внимателно приближиха. Том и Аболи разставиха стрелците с лък и повториха инструкциите си, за да няма объркване. След това сами заеха позиции и дългото чакане започна. Том искаше да нападнат в най-тъмните часове на нощта, между полунощ и зазоряване, когато духовните и физически сили на арабите ще са най-демобилизирани.
Малко по малко, пламъците от лагерните огньове се снишаваха, за да се превърнат в жар и после — в пепел. Навирил опашка, големият Скорпион пропълзя по небосвода над главите им, за да се спусне към хоризонта. Говорът и песните на робите постепенно заглъхнаха и над лагера се възцари тишина.