Именно Абубакър донесе горчивия бял прашец, който сега работеше за тях. Един от лекуващите халифа доктори бе негов човек. Давана в съвсем малки дози, отровата се натрупваше в тялото на халифа, като изявяваше симптомите си постепенно. Абубакър се съгласи мълчаливо със своя брат, че е време да се даде и последната, смъртоносна доза.
Той зарови лице в черния тюрбан, сякаш да скрие сълзите си и се усмихна. До утре по същото време брат му, Заин ал Дин, щеше вече да седи върху слонския трон, а той Ибн ал Малик Абубакър щеше да стане командващ армиите и флота на Оман. Заин му бе обещал това, както и титлата „имам“ плюс две лаки рупии от дворцовата хазна. Абубакър винаги се бе виждал като велик воин и ето че най-накрая звездата му започваше да изгрява с ярка светлина.
— И всичко това, благодарение на благословения ми брат, Заин ал Дин, да изсипе Аллах десет хиляди благословии върху главата му! — прошепна той.
141.
Привечер докторите дадоха на халифа лекарство, за да заспи и укрепи силите срещу демоните на нощта. Макар Ал Малик да закашля и изви глава, те нежно го държаха, докато и последната капка се изля в гърлото му.
Лежеше така тих и бледен на възглавницата, че на два пъти през тази дълга и гореща нощ докторите вдигаха клепачите му и поднасяха лампа към очите му, за да видят, дали ще се свият зениците.
— По волята на всеблагия Аллах, халифът е още жив — обявиха и двата пъти те.
А след това, когато първите медени лъчи на изгрева си пробиха път през ажурните дупчици на резбованата щора от изток, халифът изведнъж се изправи в постелята и нададе висок и ясен вик:
— Бог е велик! — После се отпусна назад върху просмуканите с пот възглавници, а от ноздрите му бавно протече тъничка струйка кръв.
Докторите се хвърлиха напред и обградиха трупа. Макар всичките синове да проточиха шии, за да зърнат баща си, той остана скрит от погледите им. Главният лечител прошепна скръбно нещо в ухото на везира. Той се изправи, обърна се към синовете и изрече с гробовен глас:
— Абд Мухамад ал Малик, Халиф на Оман, е мъртъв. Нека Аллах посрещне духа му!
— В името Божие — отвърнаха те, а лицата на мнозина бяха посърнали от скръб.
— Съгласно волята на своя баща, Заин ал Дин наследява слонския трон на Оман. Нека Аллах го благослови и му даде дълго и славно владичество!
— В името Божие! — повториха те, но никой не показа особена радост от събитието. Всички съзнаваха, че лошото предстои.
142.
Извън стените на града, в морето се вдаваше скалист нос. Канарата на края му се спускаше отвесно в толкова прозрачна вода, че всяко камъче по дъното изпъкваше като в мраморна мозайка. По заповед на новия халиф на самия ръб бе издигнат павилион от полиран розов гранит. Халифът нарече постройката Палат на възмездието. От мястото си в сенчестата колонада можеше да наблюдава водната повърхност, както и дългите сенки на акулите, които се плъзгаха над кораловото дъно. Когато строяха палата, нямаше акули, но сега те бяха в изобилие и изобилно хранени.
Заин ал Дин ядеше зрял нар, когато му доведоха поредния офицер на баща му бос. Бяха обръснали брадата и косите му, а около врата висеше верига в знак на позор.
— Ти не беше добър към мене, Бен Набула — каза халифът, — когато изпаднах в немилост в очите на моя баща, нека Аллах благослови душата му! — Изплю една семка в лицето на гордия старец. Той дори не мигна, а продължи да гледа студено мъчителя си в очите. Бен Набула командваше войските и флота на халифа. Беше славен воин.
— Наричаше ме „тлъстото кутре“. — Заин ал Дин поклати печално глава. — Това бе жестоко от твоя страна.
— Много ти подхождаше — възрази осъденият. — А от тогава си станал още по-дебел на вид и отвратителен по характер. Благодаря на Аллаха, задето благородният ти баща не узна каква напаст навлече на врата на народа си.
— Винаги си бил голям бъбрица, старче, но аз имам много добро лекарство за тоя порок. — Заин ал Дин кимна към новия си главнокомандващ. — Малките ми приятелки долу са гладни. Не ги карай да чакат.