Седяха далеч един от друг. Лодката заобиколи острова и пред очите им се показа селището, на левга от тях. Дори от толкова далеч, много любопитни погледи биха могли да ги зърнат.
Макар че тази водна шир беше толкова просторна, че наподобяваше море, те се намираха на месеци път от Брега на треската, а климатът на високото континентално плато беше по-сух и здравословен. Селото Ганду се простираше на няколко мили по езерния бряг. Беше център на оманската търговия с вътрешността. Оттук започваше да лъкатуши към морския бряг дългият робски път. Дузина или повече пироги и джонки приближаваха в момента пристанището на Ганду. Те бяха плавали стотици мили покрай брега, за да натоварят сушена риба, слонова кост, роби, кожи и гуми арабика из далечните диви краища.
Щом доближиха брега, Ясмини сбърчи с погнуса нос. Сладникавата миризма откъм сушилните за риба и складовете за роби вече се усещаше. Когато Дориан стъпи на брега, Башир ал Синд, първият му помощник, го очакваше начело на целия щаб. Яси остана почтително назад, а Дориан незабавно потъна в задълженията и отговорностите, свързани с неговото положение, задължения, които бе забравил през тези кратки скъпоценни мигове на острова с Ясмини.
— Жените пристигнаха, господарю — съобщи Башир, — а търговците очакват разпорежданията ти за прехода.
Дориан тръгна през селището покрай претъпканите робски затвори, през нищетата и страданието, така ярко противоречащи на изживените преди малко с Ясмини красота и спокойствие. На главния сук го очакваха петима роботърговци, седнали върху възглавници под безвкусно натруфени слънчобрани, заобиколени от пазачи и прислуга. Тези хора контролираха цялата търговия в Ганду. Те всички бяха благочестиви и учени мъже, речта им бе изискана, а комплиментите, които му отправиха — цветисти. Държаха се благородно и достойно и всички бяха баснословно богати. За краткото време на престоя му тук, те успяха да спечелят презрението на Дориан, заради варварщината на търговията, от която живееха.
Сам Дориан някога бе роб, но Ал Малик никога не го бе третирал като такъв. Робството бе неизменна част от обкръжението му през всичките тия години, поради което не му обръщаше внимание. Повечето роби, които срещаше бяха вече укротени или родени в пленничество, примирени със съдбата си и почти във всички случаи към тях се отнасяха с грижа, като към ценно имущество. След пристигането в Ганду обаче, той се сблъска със суровата, жестока действителност. Принуден бе да наблюдава как докарват наскоро заловени хора и това не бе отрадна гледка.
Разкъсван между вродената човечност и чувството за дълг към осиновителя си, халифа, той разбираше, че от тая търговия зависи благоденствието на народа му. Нямаше да се измъкне от задължението да я закриля, но изпълнението на този дълг не му носеше радост.
Настъпи часът на обедната молитва и те изпълниха ритуалните обмивания. Яси му поля, а после всички отправиха молитвите си, наредени в една линия на копринени килимчета с лице към светите места на север. Когато отново се настаниха под слънчобраните, Дориан бе изпълнен с неудържимо желание да прескочи изисканите встъпителни фрази на търговците, както и по-нататъшната размяна на комплименти и да премине направо към деловата част. Само че бе до такава степен пропит с арабския дух, че не можеше да допусне подобна простащина. Слънцето бе отдавна напуснало зенита, когато един от събеседниците, сякаш между другото спомена, че двестате поискани от него робини са вече тук.
— Нека ги доведат — нареди Дориан и след заповед на търговеца, те започнаха да минават една по една. Дориан веднага забеляза, че са му набутали най-старите и болнави жени. Много от тях нямаше да издържат убийствения преход до брега. Усети как в гърдите му се надига гняв. Дошъл бе да отърве тия мъже от разорение, носеше халифски ферман, който им налагаше послушание, а те отвръщат със свидливо шикалкавене. Овладя чувствата си. Състоянието на жените не бе от съществено значение за плана му. Възнамеряваше да ги включи в кервана, колкото да приспи бдителността на мародерите. Един робски керван, съставен изцяло от мъже, би могъл да предизвика подозрения.
Принуди се да отхвърли петдесетина жени — най-старите дъртофелници и тези в напреднала бременност. Несгодите на похода щяха със сигурност да убият старите и да предизвикат преждевременни раждания, а Дориан не можеше да поеме на съвестта си неизбежната гибел на новородените. По същата причина, отхвърли и предложението на търговците да му предоставят деца.