Том щеше да се пръсне от въодушевление, лицето му грееше.
— Благодаря ти, татко.
Дориан беше цял в слух, не отделяше поглед от устните на баща си.
— Но не и ти, Дориан! Още си много млад. — Хал се опита да смекчи удара с усмивка. — Не искаме да те загубим толкова рано.
Дориан сякаш се смали от този отказ. Лицето му посърна, а очите овлажняха. Том го мушна силно и просъска през зъби:
— Не реви! Не ставай бебе!
Дориан се напрегна и с огромно усилие на волята преглътна сълзите си.
— Не съм бебе — заяви Дориан, заел позата на гордо страдание.
Хубаво момче е, помисли си баща му, загледан в лицето на Дориан. Кожата му бе позлатена от тропическото слънце, а косите му, уловили случаен слънчев лъч от прозорчето, блещукаха като подхвърлена медна монета. Хал за пореден път бе поразен от приликата с майка му. Усети решимостта си да се разколебава.
— Не съм бебе. Дай ми възможност да го докажа, моля те, татко!
— Добре. — Хал не можеше да му устои, макар да съзнаваше, че постъпката му не е разумна. — Можеш да дойдеш.
Дориан щеше да се пръсне от радост и Хал побърза да уточни решението си.
— Само до брега обаче! Ще ни чакаш там с Алф Уилсън и гребците. — Вдигна ръка, за да пресече протеста, който явно се надигаше. — Толкова по въпроса! Без спорове! Том, върви при Големия Дениъл да ти даде пистолети и сабя!
Слязоха в лодката един час преди залез-слънце. На сушата щяха да отидат само четирима: Хал, Аболи, Дениъл Фишър и Том. Всеки носеше огниво и фенер с бленда. Под черните си наметала имаха саби и по два пистолета. Аболи бе вързал около кръста си голям кожен чувал.
Щом се настаниха по пейките, Алф Уилсън даде заповед да потеглят. Гребците напънаха върху дългите весла и лодката се плъзна към брега. В носа и кърмата бяха монтирани дългоцевни фалконети, смъртоносни леки оръдия, заредени с картеч. Копия и саби лежаха по палубата, готови за употреба.
Никой не проронваше и дума, а веслата се движеха назад-напред, само с шума на разцепваната вода. Алф Уилсън бе омотал ключовете им с парцали. Том и Дориан размениха възбудени усмивки. Ето го едно от приключенията, за които бяха мечтали и разговаряли с трескаво нетърпение толкова пъти, по време на дългите си вахти на мачтата. Започваше се.
Хана Маакенберг лежеше в горичката над плажа. Не мръдваше оттам трети ден, наблюдавайки силуета на полюляващия се на котвеното въже „Серафим“. На три пъти от борда на английския кораб се отделяха лодки и тя нетърпеливо ги наблюдаваше през тръбата на бронзовия далекоглед, с който я снабди Ян Олифант. И всеки път оставаше разочарована — Хал Кортни не беше там.
Накрая започна да се обезкуражава. Анете можеше да се окаже права — той нямаше да слезе втори път на брега. Собственият й син бързо загуби интерес към наблюденията. Първите два дни седеше до нея и гледаше, но накрая се отчая и отиде да пиянства с приятелчетата си по пристанищните кръчми.
Сега гледаше към пристигащата от „Серафим“ лодка, едва забележима на фона на тъмните вълни. Не можеше да сдържи вълнението си. Той пак пристига по тъмно, за да не го познае никой, както бе сторил и първия път. Не изпускаше лодката от кръга на далекогледа. Видя как носът й се блъсна в брега и сърцето й подскочи, а после заби лудо. Последни отблясъци светлина бяха останали по западния небосклон, когато високата фигура стъпи от лодката на белия пясък и бързо завъртя глава към дюните и пръснатите по тях храсталаци. В един миг той погледна право към скривалището на Хана и един светлинен лъч попадна точно в лицето му, огрявайки познатите черти. После светлината избледня съвсем, така че даже през далекогледа лодката и екипажът й не представляваха нещо повече от тъмно петно на белезникавия пясък.
— Той е! — задъха се Хана. — Знаех си, че ще дойде. — Напрегна зрението си, когато групичка мъже се отдели от голямото петно на лодката. Проправиха си път през купищата парчетии, изхвърлени от морето и се насочиха към мястото, където се спотайваше Хана. Тя събра далекогледа и се сви зад дънера на едно дърво.
Мъжете приближиха безмълвно толкова близо, че тя се уплаши да не я открият. После, без всякакви премеждия, ботушите им заскърцаха покрай нея, така че можеше да ги докосне. Погледна нагоре и съзря лицето на Хал Кортни. После групата изчезна в гъстите храсти, към вътрешността.
Изчака няколко минути, за да се отдалечат на безопасно разстояние, скочи на крака и хукна по пътеката към града. Сърцето й пееше и тя каза на глас:
— Пипнах го най-сетне. Ще бъда богата. Толкова много пари! Ще бъда богата.