37.
В колона по един, с Аболи начело, те заобиколиха отдалеч селището. Не срещнаха жива душа, дори когато пресичаха пътя в подножието на планината, проснат към Солената река и разпилените ферми покрай нея. На едно място сякаш ги усети куче, защото нададе истеричен лай, но никой не излезе насреща им.
Склонът започна да се издига под краката им и те приведоха тела към него. Растителността стана по-гъста, но Аболи, като по инстинкт, откриваше невидимите пътечки на дивеча и уверено ги водеше нагоре. Гъстата гора скриваше звездите над главите им и Хал, както и Големият Дениъл, се препъваха от време на време. Младите очи на Том виждаха по-добре в тъмното и той крачеше с уверена стъпка. Аболи си бе горско чедо и се плъзгаше пред тях между дърветата като пантера. Неочаквано стъпиха на голяма гола скала, високо над града.
— Тук ще си починем — нареди Хал. Като седна върху един покрит с лишеи камък, Том се изненада колко високо се бяха изкачили. Звездите изглеждаха съвсем близки. В сравнение с това звездно великолепие, жълтите точици на свещите по прозорците на къщите долу изглеждаха съвсем незначителни.
Том отпи от кожения мях, който му подаде Аболи, но никой не продума. Нощта обаче, не бе вече безмълвна. Някакви дребни създания шетаха из гората наоколо, нощни птици бухаха и крещяха, отвратителен кикот се носеше откъм глутница хиени, заровили муцуни в купищата отпадъци от холандското селище. Този вой караше косата на Том да настръхва и той с усилие се сдържа да не потърси закрила в близостта на едрото черно туловище на Аболи.
Изведнъж топъл порив на вятъра блъсна Том в лицето и той вдигна глава към нощното небе, за да види как звездите бързо се скриват зад гъсти облаци, подгонени откъм морето.
— Надига се буря — промърмори Аболи и преди да затвори уста, нов порив на вятъра ги нападна върху откритата скала. За разлика от първия, този беше леденостуден и Том зиморничаво придърпа наметалото около себе си.
— Трябва да побързаме — каза Хал, — преди да ни е настигнала бурята. — Без дума повече, те се изправиха и поеха в нощта, тъмна заради облаците и ехтяща под напора на вятъра. Дърветата пукаха и скърцаха склони над главите им.
Докато се препъваше зад високата фигура на Аболи, Том си помисли че едва ли някой, па бил той самият Аболи, би могъл да открие в тая тъмнина пътя към скривалището, оставено преди повече от двадесет години.
Най-накрая, когато вече му се струваше, че половината нощ е отминала, Аболи спря пред една напукана самотна скала, чийто връх се губеше горе в тъмното небе. Хал и Дениъл дишаха тежко след стръмното и продължително изкачване. Аболи беше най-стар от всички, но както и на Том, дишането му си оставаше равномерно.
Той коленичи и постави фенера на скалата пред себе си. Отвори вратичката му и се зае с огнивото. То пусна дъжд от ярки искри и Аболи поднесе тлеещата прахан към фитила на фенера. Вдигнал го високо, той започна да обхожда скалата, осветявайки обраслата с лишеи повърхност с неговия слаб лъч.
Изведнъж в лицето на скалата се появи тесен разлом и Аболи доволно изръмжа. Пъхна се в цепнатината, широка колкото да побере раменете му и цялата запълнена от преплетени лиани и бодлив храсталак. Аболи ги разсече със сабята и се отпусна на колене в дъното на разлома.
— Дръж фенера, Клебе! — Подаде го на Том. Под лъча й забеляза купчина камъни. Аболи вдигна един от тях и го подаде на Дениъл. Работеха мълчаливо, докато постепенно разкриха отвора на естествен тунел под скалата. Тогава Аболи се обърна към Хал с думите:
— Мисля, че само Вие и Том трябва да влезете в покоите на вашия баща. Ние с Дениъл ще почакаме отвън.
Той отвърза чувала от кръста си, подаде го на Хал и клекна, за да запали другите фенери. Когато свърши, кимна към Дениъл и двамата мъже застанаха от двете страни на входа, оставяйки Хал и Том сами да изпълнят свещения си дълг. Те се изправиха за миг неподвижни, а вятърът блъскаше гърбовете им и развяваше наметалата като криле на лешояди. Светлината от фенерите хвърляше призрачни сенки върху скалата.
— Хайде, момче! — Хал тръгна пред Том през процепа, после се отпусна на четири крака, за да влезе в тъмната паст на тунела. Том му подаде фенера и го последва. Шумът от бурята заглъхна зад тях и тунелът неочаквано се превърна в пещера. Хал се изправи и главата му почти опря тавана.
Том застана до него и примигна в жълтеникавата светлина на фенера. Видя се в гробница, която миришеше на прах и древност, а сам той бе обхванат от религиозно благоговение, което спря дъха му и разтрепери ръцете му.
В противоположния край на пещерата се виждаше естествена каменна площадка. Съсухрена човешка фигура седеше върху нея и гледаше право в него с огромните си и празни очни кухини. Том отстъпи инстинктивно назад и преглътна риданието, което се надигна в гърлото му.