— Пази се! — викна изведнъж той, видял в мрака неясните очертания на пристъпващи фигури. Хора или зверове, не можеше със сигурност да се каже. — Защитавайте се! — отново извика Аболи и те инстинктивно измъкнаха саби и застанаха в кръг, с гръб един към друг. Остриетата на оръжията щръкнаха навън от кръга.
И отново блесна светкавица, ослепителна начупена мълния, която освети разпененото море и призрачната ивица пясък. В светлината й забелязаха тръгналите заплашително насреща им фигури. Мълнията се отрази в голите остриета, които размахваха, показа копия и тояги и за миг освети лицата на нападателите. Всички бяха хотентоти — нито един холандец помежду им.
Когато видя тръгналия срещу него човек, Том бе обзет от свръхестествен ужас. Беше отблъскващо противен, като избягал от кошмар. Дълги кичури черна коса се мятаха като змии около страховитото му лице. Ярки белези се спускаха през обезобразения нос и яркочервени устни, изкривени и грозни. Проточил слюнка от крайчеца им, мъжът настъпваше с безумен блясък в погледа.
После тъмата се възцари отново, но Том бе видял вдигнатата над главата сабя и предугадил удара, ловко изви рамене и го избегна. Чу как сабята изсвистя покрай ухото му заедно с шумното издишване на нападателя.
Всичко научено от Аболи се втурна на помощ. Том направи елегантна стъпка назад, ослуша се за дъха на противника и усети как оръжието му прониква в жива плът — едно непознато досега усещане, което го смути. Жертвата му извика от болка и този вик го изпълни с дива радост. Пак отстъпи, размени краката и бърз като котка, нападна отново. И още един път усети как острието навлиза в нещо мокро и плътно, но този път го спря кост. Мъжът зави и за пръв път в живота си Том усети опиянението от битката.
Нова мълния блесна в небосклона и той видя жертвата си да се отдалечава с куцукане, захвърлил сабя върху пясъка и стиснал в длани обезобразено лице. Бузата му бе срязана до кокал и кръвта течеше по гърдите му, черна като катран, в синкавата светлина.
В същия миг Том видя, че баща му и Аболи също са сразили противниците си. Те лежаха на земята, единият риташе в конвулсии, а другият се бе свил на кълбо, стиснал с две ръце раната си и широко отворил уста в мълчалив вик на болка.
Големият Дениъл се бе заел с някакъв висок и жилест мъж, гол до кръста, с тяло лъскаво и черно като на змиорка. Останалите нападатели обаче, се оттегляха, обезсърчени от яростната съпротива на малката група.
Тъмнината отново ги обгърна отведнъж и Том усети силните пръсти на Аболи да стягат рамото му, а ухото му долови гласа му:
— Назад към лодката, Клебе! Не се отделяй от останалите!
Затичаха през мекия пясък, като се блъскаха един друг.
— Том тук ли е? — Гласът на баща му бе дрезгав от тревога.
— Тук съм, татко! — отвърна Том.
— Слава Богу! Дени?
— Тук! — Големият Дениъл трябва да бе убил своя човек, защото гласът му се чуваше отблизо.
— „Серафим“! — извика Хал. — Насам!
— „Серафим“! — потвърди заповедта Алф Уилсън и поредната светкавица разкри цялата картина. Още стотина стъпки деляха четиримата от лодката, легнала край разпененото море. Водени от Алф, чакащите ги осем мъже тичаха насреща им, размахали саби, копия и абордажни брадви. Но глутницата хотентоти се бе окопитила и тичаше подире им като хрътки по прясна следа.
Том погледна назад и видя, че раненият от него също се е съвзел и тича пред всички. Макар лицето му да представляваше кървава маска, той размахваше сабята си във въздуха и надаваше боен вик на някакъв непознат език. Забелязал бе Том и тичаше право към него.
Том опита да ги преброи. Може би девет или десет души, реши той, но тъмнината настъпи, преди да установи с точност. Баща му и Алф Уилсън крещяха, за да знаят кой къде се намира и скоро двете групи се събраха. Хал веднага заповяда:
— Отбранителен строй!
Дори в тъмното, те бързо изпълниха маневрата, толкова пъти упражнявана на палубата на кораба. Застанали рамо до рамо, те очакваха атаката, която се стовари върху им, като надигнала се в нощта вълна. Разнесе се звън на метал и ругатни на сражаващи се мъже. И отново блесна мълния.
Хана се добра до края на горичката начело на петнадесет мъже. Нощта им се бе видяла прекалено дълга. Яростта на бурята и скуката на очакването ги надвиха и те се върнаха при дърветата, за да заспят някъде на завет. Разбуди ги шумът от битката. Грабнали оръжия, те нахлуха откъм дърветата.
Мълнията освети биещите се недалеч от лодката и бурното море. Хана ясно видя Хенри Кортни. Той беше начело на хората си с лице обърнато към нея и вдигната в дясна ръка сабя. Спусна се бърз като самата мълния връз главата на един хотентот.