Мъртви и ранени бяха осеяли палубата, а обзетият от ужас екипаж се хлъзгаше и падаше върху обагрените в червено дъски. Препъвайки се в телата на убитите, всички се трупаха край по-отдалечения от дулата на „Серафим“ релинг.
— Стреляй! — Дориан удряше с юмрук брат си по рамото. — Защо не стреляш?
Том изчакваше момента. Знаеше, че за презареждане на дългостволия фалконет в теснотията на коша може да отидат и пет минути, а през тях да пропусне най-добрата си възможност, с празно оръжие в ръце.
— Винаги изчаквай подходящия момент! — набивал бе в главата му Големият Дениъл. — Не си хаби барута от голямо разстояние. Приближи се и гледай всеки шрапнел да е на месо!
Отдалеченият релинг на „Минотавър“ беше окичен с хора. Някои от тях се бяха качили отгоре му, готови да се хвърлят в морето и да заплуват към най-близката джонка, вместо да се изправят срещу оръдията на „Серафим“ и дяволските пълчища неверници, които щяха да залеят палубата като вълна. Те се блъскаха и биеха, за да се докопат до борда, понякога по шест-седем, наредени един зад друг. Том ясно различаваше изкривените им от ужас кафяви лица, обърнати назад през рамо към надвисналата отгоре сянка на „Серафим“.
Прицели се внимателно в най-гъстата част от тълпата и поднесе фитила към подсипа на фалконета. Дим и запалени парчета кълчища изригнаха в гъст облак от дулото. Вятърът го върна веднага в лицето му и за миг остана заслепен. После димът се разнесе и той видя дупката, направена от шрапнела в обезумелите от страх редици долу. Поне десет души лежаха на палубата, гърчеха се в конвулсии и приритваха в собствената си кръв.
— О, добър изстрел! Добър изстрел! — изпищя Дориан.
— Помогни да заредя! — отвърна Том и обърна към небето неугледното тяло на фалконета.
Дориан го хвана, наклони го към себе си и сипа вътре един заряд черен барут от кожената торба. Том натъпка кълчища, за да го уплътни.
Точно в този миг мачтата се разтресе и страховитият удар от гюлето пратено от Ал Ауф премина по всяка нейна част. Том изтърва шомпола и се вкопчи с една ръка за ръба на коша. С другата обгърна Дориан и здраво го притисна.
— Какво става, Том? — извика малкият уплашен и се сгуши в брат си.
— Дръж се здраво, Дори! — викна Том в опит да овладее собствения си страх, а мачтата се наклони, разклати и рухна напред. Видяха вълните да играят точно под тях. — Падаме, Дори. Дръж се за мен!
Без да бърза, мачтата политна и момчетата бяха оглушени от стенанието на усуквано дърво, плющенето на разкъсвани въжета и оплетен такелаж. Все по-бързо и по-бързо падащата мачта ги засилваше надолу, така че не можеха да си поемат дъх.
— Не мога да се задържа повече — извика отчаян Том. Все още вкопчени един в друг, те излетяха от коша и през гъсталака преплетени въжета и дървени части описаха страховита дъга, преди да потънат дълбоко в зелените води.
Момчетата бяха разделени от силата на удара във водната повърхност. Още дълбоко под водата Том отвори очи и затърси брат си, като размахваше диво ръце напосоки. Щом излетя над водата и си пое въздух, отново потърси Дориан. Очите му смъдяха от солената вода, а от косата му в тях се стичаше вода.
— Дори! — задави се Том. — Къде си?
Фокмачтата на „Серафим“ висеше през борда в невъобразим хаос от платна и такелаж, като някаква гигантска плаваща котва, а реите се люлееха отгоре й. „Минотавър“ се оттегляше с голяма скорост. Том се видя в плен на куп платна и въжета. Направи опит да се освободи. Започна да рита с омотани в някакво въже крака и се надигна върху парче дърво, за да се огледа.
— Дори! — Гласът му бе изтънял от ужас. В този момент главата на Дориан изплава на повърхността на около тридесет стъпки от мястото, където цапаше Том. Беше наполовина удавен, кашляше и изхвърляше солена вода. Отдалечаваха се един от друг.
— Дори, дръж се! — изкрещя Том. — Идвам! — Пусна дървото и загреба към брат си. Въжето го дръпна назад.
— Том! — Дориан го забеляза и протегна ръка към него. — Помогни ми, Том, моля те, Том! — Течението го отнасяше бързо.
— Идвам, Дори. — Том риташе и се дърпаше от въжето, но все едно се бореше срещу мъртвата хватка на октопод. Една вълна мина над Дориан, като отново скри главата му. Когато се появи, бе на двадесет стъпки по-далече, размахал безпомощно ръце в усилието си да се задържи над повърхността.
— Плувай, Дори! — изкрещя Том. — Както съм те учил. — Дориан чу и овладя донякъде движенията си.