— Нима искате да ми кажете, че държите в ръцете си формулата на вечния живот?
— Няма такова нещо като „вечен живот“, господин Смитбак. Поне не и на този свят. Курсът на лечение би увеличил продължителността на живота. С колко? И аз не знам точно. Най-малко със сто години, може би — и с повече.
— Къде я намерихте?
— Беше скрита в къщата. Както си и знаех. Бях убеден, че Ленг не би я унищожил напълно. Би запазил едно копие за себе си. — Вътрешната борба у Пендъргаст сякаш се прояви още по-силно в изражението му. — Трябваше да я открия. Ако беше попаднала в нечии ръце… — не довърши думите си той.
— Прегледахте ли я?
Пендъргаст кимна.
— Е, и?
— Включва доста елементарна биохимия, използват се химикали, с които човек може да се сдобие във всяка добра аптека. Представлява органичен синтез, който всеки що-годе талантлив абсолвент химик може да извърши в една добре обзаведена лаборатория. Има обаче един номер, оригинален трик, поради който тя едва ли ще бъде преоткрита от незапознат с работата на Ленг учен — поне в обозримото бъдеще.
Последва кратка пауза.
— Вие какво ще… ние какво… ще правим с нея? — едва успя да попита през дъх Смитбак.
Сякаш в отговор на въпроса му се чу остро изщракване. В лявата ръка на Пендъргаст се виеше малко пламъче — то излизаше от тънка златна запалка и жълтееше в сумрака. Без да каже нищо той поднесе огънчето към края на хартийката.
— Почакайте! — и извика Смитбак и се втурна напред. Вдигнал високо горящата хартия, Пендъргаст изкусно се извърна настрани и избегна опита му да я сграбчи.
— Какво правите? — извика завъртелият се отново към него Смитбак. — За Бога, дайте ми тази…
Старото, свито на акордеонен мех листче вече бе наполовина изгоряло, черната пепел се къдреше и се чупеше, а люспи от нея падаха върху замръзналата земя на гроба.
— Спрете! — изохка Смитбак и отново пристъпи напред. — Помислете добре! Не можете…
— Аз вече съм помислил — отвърна Пендъргаст. — През последните шест седмици на това разследване не правих нищо повече от това да размишлявам. За мой безкраен срам тази формула е била извадена на бял свят от член на фамилията Пендъргаст. Колко хора са загинали за нея — колко юноши и девойки като Мери Грийн, — това историята никога няма да узнае. И точно аз, който успях да я открия, съм длъжен да я унищожа. Повярвайте ми — това е единственият начин. Нищо, създадено чрез толкова страдания, не бива да има правото на живот.
Пламъчето достигна края на листчето; Пендъргаст разтвори пръсти и неизгорялото ъгълче се превърна в пепел по пътя си към земята. Пендъргаст леко натисна пепелта в пръстта на гроба на Мери Грийн. Когато отстъпи назад, в кафеникавата пръст бе останало само малко черно петно.
Последва кратко, изпълнено с потрес мълчание.
Сетне Смитбак се улови с ръце за главата.
— Не мога да повярвам. Нима ни доведохте тук, само за да видим това?
Пендъргаст кимна.
— Но защо?
— Защото онова, което току-що сторих, бе прекалено важно, за да го извърша сам. Това бе действие, което изискваше свидетели — дори и само заради историята.
Нора се вгледа в лицето на Пендъргаст и забеляза, че от него още не бяха изчезнали следите на напрегнатата вътрешна борба — на бездънна мъка и на изтощен дух.
Смитбак нещастен поклати глава.
— Съзнавате ли какво направихте? Току-що унищожихте най-големия скок в развитието на медицината, постиган някога.
Агентът от ФБР заговори отново, този път с тих глас, почти шепнешком:
— Не можете ли да разберете? Тази формула би унищожила света. Ленг е разполагал с отговора на проблема си, стискал го е в ръце. Ако бе разпространил формулата, това щеше да бъде краят на света. Само че му е липсвала обективността да прозре това.
Смитбак не отвърна нищо.
Пендъргаст го погледна за миг, после сведе очи към гроба. Раменете му сякаш увиснаха.
Нора стоеше по-назад, гледаше и слушаше без да изрече и дума. Сега заговори изведнъж:
— Разбирам ви. Знам колко трудно е било решението ви. Но мисля, че въпреки всичко постъпихте правилно.
Докато тя говореше, погледът на Пендъргаст си оставаше забит в земята. Сетне той бавно надигна глава и погледът му срещна нейния. Може би беше само плод на въображението й, но след думите й мъката, изписана върху лицето му, сякаш бе намаляла почти незабележимо.
— Благодаря ви, Нора — рече тихо той.