Выбрать главу

Доста по-озадачаваща беше огромната, внушителна редица на стъклени епруветки отзад. Точно там работеше Сказ; там, където беше седял студентът, имаше отпадъци от огънато стъкло, метални кутии и парчета картон.

Тръбопроводите изглеждаха като живи.

Ридкъли се наведе напред.

Бяха пълни с мравки.

Те пълзяха с хиляди из тръбите и през сложните малки спирали. В тишината на стаята телата им издаваха едва чуто, непрекъснато шумолене.

Точно на нивото на очите на Ректора имаше прорез. Думата „Вътре“ беше записана на лист хартия, залепен за стъклото.

На масата седеше една продълговата карта, която изглеждаше точно в необходимата форма, за да влезе в прореза. По нея бяха перфорирани кръгли дупки.

Първо имаше две кръгли дупки, после ги следваше цял куп кръгли дупки, и после нови две. На нея с молив някой беше надраскал „2х2“.

Ридкъли беше от онези хора, които са в състояние да натиснат всеки лост, само и само за да видят какво ще стане.

Той пъхна картата във видимия отвор…

Последва незабавна промяна в шумоленето. Мравките се завлачиха съсредоточено из тръбите. Някои от тях като че ли носеха семена…

Чу се тих, тъп шум и една карта падна от другия край на стъкления лабиринт.

Имаше четири дупки.

Ридкъли още се взираше в нея, когато зад гърба му се приближи Пондър, като търкаше очи.

— Т’ва е нашият мравешки брояч — каза той.

— Две плюс две е равно на четири — каза Ридкъли. — Виж ти, виж ти, никога не съм го знаел.

— Може да смята и други неща.

— Да не искаш да ми кажеш, че мравките могат да броят?

— О, не. Не и отделните мравки… малко е трудно да се обясни… дупките върху картите, нали разбирате, те блокират някои от тръбите и отпушват други и… — Пондър въздъхна, — ние мислим, че то може би прави и други неща.

— Като например? — настоя Ридкъли.

— Ъ, точно това се опитваме да открием…

— Опитвате се да откриете? А кой го е направил?

— Сказ.

— А сега се опитвате да разберете какво може да прави?

— Ами, струва ни се, че то може би смята доста сложни задачи. Ако успеем да напъхаме достатъчно буболечки вътре.

Мравките продължаваха да пъплят из огромната кристална структура.

— Имах едно нещо с плъх, катеричка или нещо подобно, когато бях малък — каза Ридкъли, като се предаде пред лицето на неразбираемото. — Цялото си време прекарвах с този механизъм. Въртеше се непрекъснато, по цяла нощ. Това е нещо такова, нали?

— Най-най-общо казано — предпазливо каза Пондър.

— Имах и мравешко стопанство — каза Ридкъли, като се отплесна по отдавнашни спомени. — Малките дяволчета никога не успяваха да изорат по права линия. — Той се опомни. — Все едно, извикай другарите си тука.

— Защо?

— За малък урок — каза Ридкъли.

— Няма ли да изследваме музиката?

— Всяко нещо с времето си — отвърна Ридкъли. — Но най-напред, ще говорим с някого.

— С кого?

— Не съм сигурен — каза Ридкъли. — Ще разберем, когато той дойде. Или тя.

Глод огледа апартамента им. Собствениците на хотела току-що си бяха тръгнали, след като бяха минали през всичките „т’ва е прозорецът, наистина се отваря, т’ва е помпата, водата от нея изкарвате с ей тая ръчка тука, т’ва съм аз и чакам малко пари“, както си му е редът.

— Е, това вече прекали. Това просто е капакът на всичко, точно така — каза той. — Цяла вечер свирим Музика С Камъни В Нея, а получаваме стая, която изглежда така?

— Уютно е — каза Клиф. — Виж какво, тролите нямат много вземане-даване с превземките в живота…

Глод си погледна в краката.

— На пода е и е меко — каза той. — Колко глупаво да си помисля, че е килим. Някой да ми донесе метла. Не, някой да ми донесе лопата. И чак тогава някой да ми донесе метла.

— И това ще свърши работа — рече Бъди.

Той остави китарата си и се изтегна на твърдата дъска, която очевидно минаваше за едно от леглата.

— Клиф — рече Глод, — може ли да поговорим?

Той посочи с пръст-кебапче към вратата.

Усамотиха се в коридора.

— Става лошо — каза Глод.

— Ъхъ.

— Той вече не казва нито дума, когато не е на сцена.

— Ъхъ.