— Ние сме съвсем безобидни — каза той. — Дойдохме заради инструмента, който продадохте миналата седмица на нашия приятел.
— Вие Стражата ли сте?
Глод се поклони.
— Не, гос’жо. Ние сме музиканти.
— От това се предполага да се почувствам по-добре, така ли? За какъв инструмент говорите?
— Една китара.
Старицата наклони глава на една страна. Очите й се присвиха.
— Няма да я взема обратно, така да знаете. — Беше ви продадена честно и почтено. И в добро работно състояние.
— Ние само искаме да научим откъде сте я получили.
— Никога от никъде не съм я получавала — каза старата жена. — Винаги си с била тука. Не духай в това!
Глод за малко не изпусна флейтата, която нервно беше вдигнал от боклука.
— … или ще затънем до колене сред плъхове — продължи старицата. Обърна се отново към Клиф. — Винаги си е била тука — повтори тя.
— Има нещо отбелязано с тебешир на нея — каза Глод.
— Винаги е била тук — каза жената. — Откакто имам магазина.
— Кой я е донесъл тук?
— Отде да знам? Никога не ги питам за имената. Хората не обичат такива работи. Просто получават номер.
Глод погледна към флейтата. Имаше жълтеникав етикет, прикрепен към нея, на който беше надраскан номер 431.
Той обходи с поглед рафтовете зад импровизирания тезгях. Видя една розова раковина за тритон. Тя също имаше номер. Прокара език по устните си и посегна…
— Ако надуеш това, най-добре първо си приготви девица, която да принесеш в жертва и един голям казан с хлебни плодове и костенурчо месо под ръка — каза старицата.
До него стоеше тромпет. Изглеждаше удивително чист.
— А това? — попита той. — Сигурно светът ще се свърши, а небето ще се стовари върху ми, ако посегна да посвиря на него, а?
— Много интересно, че ти го казваш — отвърна старата жена.
Глод свали ръка и точно тогава нещо друго улови погледа му.
— Боже мой! — каза той. — Това още ли е тук? Бях забравил за нея…
— Какво е то? — попита Клиф, след това погледна накъдето сочеше Глод.
— Онова?
— Имаме малко пари. Защо не?
— Ъхъ. Може и да е от полза. Но ти знаеш какво каза Бъди. Никога няма да успеем да намерим…
— Това е голям град. Ако не можеш да го намериш в Анкх-Морпорк, значи никъде не можеш да го намериш.
Глод взе половин палка за барабан и замислено погледна към един гонг, наполовина заровен под купчина пюпитри.
— Не би било редно да ви го давам — каза старата жена. — Не и ако не искате още седемстотин седемдесет и седем войни скелети да изскочат от земята.
Глод посочи.
— Ще вземем това.
— Два долара.
— Ей, защо трябва да плащаме нещо? Не е като да е твоя…
— Плати й — рече Клиф с въздишка. — Не се пазари.
Глод подаде парите с неохота, грабна чантата, която старицата му подаде, и надуто излезе от магазина.
— Възхитителна стока имате — каза Клиф, впил поглед в гонга.
Старицата сви рамене.
— Приятелят ми малко се раздразни, защото си мислеше, че вие сте един от онези загадъчните магазини, за които се разправя в народните приказки — продължи Клиф. — Нали знаете: днеска са тука, утре ги няма. Търсеше ви на отсрещната страна на улицата, хаха!
— На мене ми звучи тъпо — каза старицата, с тон, който да прекрати всякакво по-нататъшно непристойно интимничене.
Клиф отново погледна към гонга, сви рамене, и последва Глод.
Жената почака, докато стъпките им заглъхнаха в мъглата.
После отвори вратата и огледа от горе до долу улицата. Очевидно удовлетворена от изобилието пустош, тя се върна на тезгяха си и посегна към една загадъчна ръчка отдолу. За един миг очите й заблестяха в зелено.
— Следващия път ще си забравя и главата — каза тя и дръпна.
Магазинът изчезна. Миг по-късно той се появи отново, на отсрещната страна на улицата.
Бъди лежеше и гледаше в тавана.
Какъв вкус имаше храната? Трудно му беше да си спомни. Беше се хранил през последните няколко дни, със сигурност го беше правил, но не можеше да си спомни вкуса. Не можеше да си спомни нищо, с изключение на свиренето. Глод и останалите звучаха така, сякаш говорят през дебела мъгла.
Асфалт се беше запилял нанякъде.
Той скочи от твърдото легло и се приближи до прозореца.
Сенките на Анкх-Морпорк едва-едва се виждаха на сивата, долнопробна светлина преди разсъмване. През отворения прозорец подухваше лек ветрец.
Когато се обърна, на средата на стаята стоеше млада жена.
Тя приближи пръст към устните си.
— Не се опитвай да крещиш към малкия трол — каза тя. — Вечеря на долния етаж. Пък, така или иначе, той няма да може да ме види.