Той се върна обратно в кабинета си, но го разсеяха ударите с чук, идващи от покоите на Декана. Вратата беше открехната.
Старшите магьосници имаха доста големи апартаменти, които включваха кабинет, работилница и спалня. Деканът се беше прегърбил над огнището в работилницата, с маска от опушено стъкло на лицето и с чук в ръка. Беше погълнат от работата. Хвърчаха искри.
Далеч по-похвално, помисли си Ридкъли. Може би това беше краят на цялата тази глупост с Музиката С Камъни В Нея и завръщане към някоя истинска магия.
— Всичко наред ли е, Декане? — попита той.
Деканът вдигна стъклото нагоре и кимна.
— Почти свърших вече, Ректоре — каза той.
— Чух те да удряш чак в края на коридора — рече Ридкъли разговорчиво.
— А! Работя върху джобовете — отвърна Деканът.
Ридкъли го погледна тъпо. Доста голям брой от по-трудните магии изискваха топлина и чукане, но това с джобовете беше нещо ново.
Деканът вдигна във въздуха чифт панталони.
Те не бяха, ако говорим съвсем точно, панталонести като нормалните панталони; старшите магьосници развиваха съвсем определено метър и половина талия и 75 см обиколка на бутовете, което подсказваше за някой, който седи на стена и се нуждае от дружна помощ, за да го сглобят отново. Бяха тъмносини.
— Не удряше тях? — каза Ридкъли. — Да не би госпожа Уитлоу отново да е попрекалила с колосването?
Той се вгледа по-отблизо.
— Ти ги занитваш?
Деканът засия.
— Тези панталони — каза той, — са точно това, което й е нужно.
— Пак ли говориш за Музиката С Камъни? — подозрително попита Ридкъли.
— Искам да кажа, че са хладни.
— Е, по-добре, отколкото тежък плащ в това време — съгласи се Ридкъли, — но… ти няма да ги обуеш сега, нали?
— Защо не? — попита Деканът, докато се измъкваше от робата си.
— Магьосници в панталони? Не и в моя университет! Това е сбъркано. Ще ви се смеят хората — каза Ридкъли.
— Ти винаги се опитваш да ме спреш във всяко нещо, което искам да направя!
— Няма защо да ми говориш с такъв тон…
— Ха, ти никога не слушаш нищо от това, което ти говоря и не виждам защо пък да не нося това, което ми харесва!
Ридкъли огледа свирепо стаята.
— Тази стая е в абсолютен безпорядък! — изрева той. — Незабавно я разтреби!
— Няма!
— Тогава край на Рок-Музиката С Камъни за теб, млади човече!
Ридкъли затръшна вратата след себе си.
Отвори я отново с трясък и добави:
— И не съм ти давал разрешение да я боядисаш черна!
Затръшна вратата.
Отвори я с трясък.
— А и не ти отиват!
Деканът се втурна навън в коридора, размахал чук.
— Говори си каквото си искаш — изкрещя той, — когато след време историята им даде име, те със сигурност няма да бъдат наречени „Панталоните на Главния Ректор“!
Беше осем часа сутринта, време, когато пияниците или се опитват да забравят кои са, или да си спомнят защо са живи. Другите посетители на „Поправения Барабан“ се бяха сгърбили над чашите си около стените и гледаха един орангутан, който играеше на „Варварите Нашественици“ и ревеше от ярост всеки път, когато изгубеше пени.
Хибискус наистина искаше да затваря. От друга страна, щеше да е все едно да взриви златна мина. Единственото, което трябваше да прави, бе да се грижи да поддържа пълен състава на чистите чаши.
— Забрави ли вече? — попита той.
— КАТО ЧЕ ЛИ ЗАБРАВИХ САМО ЕДНО НЕЩО.
— Какво беше то? Ха! Колко глупаво да те питам наистина, след като виждам, че си забравил…
— ЗАБРАВИЛ СЪМ КАК ДА СЕ НАПИЯ.
Барманът погледна към строените една зад друга редици чаши. Имаше чаши за вино. Имаше чаши за коктейли. Имаше бирени халби. Бокали във формата на весели дебелаци. Имаше и една кофа.
— Мисля, че си на прав път — рискува той.
Непознатият вдигна най-последната си чаша и се приближи до машината за „Варварите Нашественици“.
Беше направена от часовников механизъм с усукан и сложен дизайн. Намекваше за много колелца и червееви трансмисии в голямата махагонова кутия под играта, цялата функция на която, като че ли беше да кара редици доста грубо издялани Варвари Нашественици да подскачат и да се клатят по една продълговата авансцена. Играещият, посредством система от лостове и ръчки, движеше един малък самозареждащ се катапулт, който се движеше под Нашествениците. Той изстрелваше малки сачми нагоре. Едновременно с това Нашествениците (посредством механизъм със задържащо колело и предпазител) изстрелваха малки метални стрели. Периодично иззвъняваше звънец и един Нашественик на кон се заклащаше колебливо през горната част на играта, хвърляйки копия. Цялата сглобка дрънчеше и скърцаше непрекъснато, отчасти поради цялата машинария, и отчасти поради това, че орангутанът въртеше с все сила и двете ръчки, като подскачаше нагоре-надолу по педала за Стрелба, и крещеше колкото му глас държи.