Изведнъж взех решение. Време беше да тръгвам. Исках да надникна в някой от камионите. Скочих на крака. Грабнах манерката и бинокъла, после изтичах под бетонния свод към отсрещната страна. Изкатерих се по стръмния насип и прескочих парапета. Втурнах се към стария кадилак. Затръшнах капака и седнах зад волана. Включих двигателя и подкарах бавно напред. Изчаках да се освободи пролука в потока от коли и натиснах педала. Отивах на север.
Предполагах, че червеният камион има три-четири минути преднина. Не повече. Отминавах върволици от коли и изтласквах кадилака все по-напред. Минах в лявото платно. Знаех, че постепенно печеля време. След десетина километра зърнах отпред камиона. Минах в съседното платно и продължих да карам на около триста метра от него. През цялото време ни деляха пет-шест коли. Въздъхнах и се облегнах назад. Според теорията на Роскоу пътувахме към Лос Анджелис.
Карахме бавно. С не повече от осемдесет километра в час. Резервоарът на кадилака беше почти пълен. Можеше да изтрае четиристотин и петдесет километра, евентуално дори петстотин. А при тази скорост навярно и повече. Всичко опира до скоростта. Ако натиснех газта, старият осемцилиндров двигател щеше да гълта бензина тъй бързо, както кафето изскача от кафеварката. Но с прилична скорост щях да стигна доста далеч. Можеше да изкарам и шестстотин километра — чак до Мемфис.
Продължавахме по магистралата. На триста метра от мен мръсният червен камион караше най-спокойно. В южните покрайнини на Атланта отби наляво. Готвеше се да поеме в западна посока. Теорията за свещника ставаше все по-правдоподобна. Камионът намали скоростта и изчака да смени магистралата. Не исках да заподозре, че го следя. Но по маневрите му вече бях разбрал, че не е от ония, дето гледат какво се задава изотзад. Скъсих разстоянието.
Червеният камион продължаваше към целта си. Карах на осем коли от него. Времето се изнизваше бавно. Следобедът отмина. Наближи вечерта. Вечерях в движение с шоколад и глътка вода. Така и не успях да включа радиото. Беше някакъв скапан японски модел. Може би крадено. Чудех се дали онзи в гаража вече се е заел със стъклата на бентлито. И какво ли ще каже Чарли, като й върна колата. Е, сигурно щеше да си има по-големи грижи. Продължавах да карам.
Така изминахме почти шестстотин километра. Осем часа. Напуснахме Джорджия, прекосихме Алабама и навлязохме в североизточния край на Мисисипи. Стана съвсем тъмно. Есенното слънце отдавна бе залязло пред нас. Колите по магистралата включиха фаровете. Продължавахме в мрака час подир час. Имах чувството, че гоня този тип откакто се помня. Най-сетне около полунощ червеният камион намали скоростта. След около километър го зърнах да отбива към мотел сред пущинака. Наблизо имаше някакво градче на име Миртъл. До границата с Тенеси оставаха стотина километра. Последвах камиона и спрях в другия край на паркинга.
Шофьорът излезе от кабината. Беше едър, набит. Волска шия и широки, мощни рамене. Тъмнокос, около трийсетгодишен. Дълги маймунски ръце. Познах го. Това бе Клайнър младши. Лудият. Той се разкърши в тъмното до камиона. Гледах го и си представях как е танцувал в четвъртък вечерта край портата на складовете.
Клайнър младши заключи камиона и повлече крак към постройките. Изчаках малко и го последвах. Предположих, че веднага е хлътнал в тоалетната, затова се задържах около вестникарския щанд, без да изпускам вратата от поглед. След малко той излезе и тръгна към закусвалнята. Седна на една маса и пак се разкърши. Взе менюто със спокойния жест на човек, който не бърза за никъде. Смяташе да вечеря. Щеше да се задържи поне двайсет и пет минути. Може би половин час.
Върнах се на паркинга. Исках да проникна в камиона и да хвърля едно око на товара. Но веднага разбрах, че няма надежда да го направя. Никакъв шанс. Наоколо минаваха хора, а наблизо бяха спрели две полицейски коли. Лампите осветяваха целия паркинг. Налагаше се да изчакам.
Върнах се към постройките. Влязох в една телефонна кабина и набрах номера на участъка в Маргрейв. Финли отговори веднага. Чух плътния му харвардски глас. Сигурно отдавна чакаше да се обадя.
— Къде си? — запита той.
— Близо до Мемфис — казах аз. — Видях как товарят един камион. Лепнах се за него и изчаквам възможност да надникна вътре. Шофьорът е Клайнър младши.