Финли ме гледаше. Потропваше с пръсти по бюрото и мълчеше.
— Знаеш как да го направиш — продължих аз. — Обаждаш се, скалъпваш някаква измислица за техническа повреда, неплатена такса или нещо с компютъра и молиш човека да ти даде име и адрес. Давай, Финли, нали уж си детектив, дявол да го вземе.
Той се приведе към листчето. Придърпа го с дългите си кафяви пръсти. Завъртя го към себе си и вдигна слушалката. Набра номера. Включи високоговорителя, за да чувам и аз. Сигналът изпълни кабинета. Не беше звучен и бавен като на домашен телефон. Остър, настоятелен електронен звук. Прекъсна. Отсреща бяха вдигнали.
— Пол Хъбъл — изрече мъжки глас. — Какво ще обичате?
Южняшки акцент. Самоуверен глас. Личеше, че е свикнал да говори по телефона.
— Мистър Хъбъл — каза Финли. Беше навел глава и записваше името. — Добър ден. Обаждаме се от телефонната компания, отдел мобифони. Аз съм техническият заместник. Докладваха ни, че имате повреда.
— Повреда? — повтори гласът. — Всичко ми изглежда наред. Не съм се обаждал за повреда.
— Набирането трябва да е нормално — каза Финли. — Сигурно има проблеми във връзката с вас, сър. В момента измервам силата на сигнала и наистина ми се струва слабичък.
— Аз ви чувам добре — рече гласът.
— Ало! Заглъхвате, мистър Хъбъл. Ало! Много ще ми помогнете, ако кажете точно къде се намира мобифонът, сър. Нали разбирате, положението в момента спрямо нашите предаватели.
— Тук съм си, у дома.
— Много добре — каза Финли. Отново взе писалката. — Бихте ли потвърдили точния си адрес?
— Нямате ли адреса ми? — отвърна гласът. Без изненада, просто шеговит мъжки разговор. — Досега май не сте имали трудности да ми пращате сметката всеки месец.
Финли ме погледна. Усмихнах се. Той направи гримаса.
— Аз съм в техническия отдел, сър — рече той. Със същия шеговит тон. Сякаш бяха съюзници срещу повредата. — Сведенията за клиенти са при колегите. Мога да ги намеря, но ще ми трябва време, нали знаете как става. Освен това, сър, тъй и тъй ще трябва да поговорите, докато измерваме силата на сигнала. Можете да ми съобщите адреса си, освен ако предпочитате някое стихотворение.
От високоговорителя долетя смехът на човека, на име Хъбъл.
— Добре, да започнем, проба, проба. Говори Пол Хъбъл. Намирам се у дома, адрес Бекман Драйв двайсет и пет, повтарям, Бекман Драйв нула-две-пет в добрия стар Маргрейв, пише се М-А-Р-Г-Р-Е-Й-В, щата Джорджия, САЩ. Как е сигналът?
Финли не отговори. Изглеждаше много разтревожен.
— Ало! — обади се гласът. — Чувате ли ме?
— Да, мистър Хъбъл — рече Финли. — Чувам ви. Не откривам нищо нередно, сър. Май е било фалшива тревога. Благодаря за помощта.
— Моля — отвърна човекът на име Хъбъл.
Връзката се прекъсна и сигналът отново изпълни кабинета. Финли остави слушалката. Облегна се назад и забоде поглед в тавана. После си заговори сам:
— Мамка му! Значи тук, в града. Кой е тоя Пол Хъбъл, по дяволите?
— Не го ли познаваш? — обадих се аз.
Той ме изгледа малко печално. Сякаш бе забравил, че съм в кабинета.
— Работя тук едва от шест месеца. Не съм опознал всички в града.
Той се приведе напред и натисна бутона на интеркома върху разкошното бюро. Отново повика Бейкър.
— Чувал ли си за някакъв тип на име Хъбъл? — запита Финли. — Пол Хъбъл, живее тук, в града, на Бекман Драйв двайсет и пет.
— Пол Хъбъл? — повтори Бейкър. — Ами да. Тук живее, както сам казваш, от местните е. Семеен. Стивънсън го познава, май се падат роднини по женска линия. Мисля, че са приятели. Ходят заедно на боулинг. Хъбъл е банкер. Нали разбираш, финансист от големите риби. Работи в Атланта, в някоя от големите банки. Виждам го от време на време.
Финли го погледна и рече:
— Той е онзи с номера.
— Хъбъл ли? — сепна се Бейкър. — Тук, в Маргрейв? Ама че работа!
Финли пак се обърна към мен.
— Сигурно ще речеш, че изобщо не си го чувал.
— Изобщо не съм го чувал — потвърдих аз.
Беше готов да ме изяде с поглед. Завъртя се към Бейкър.
— Най-добре иди да го докараш тоя Хъбъл. Бекман Драйв двайсет и пет. Бог знае какво общо има с цялата работа, ама ще трябва да поговорим с него. Обаче карай по-кротко, нали разбираш, сигурно е почтен човек.
Пак ми се озъби и напусна кабинета. Затръшна масивната врата. Бейкър се пресегна и изключи касетофона. Изведе ме от кабинета. Обратно към килията. Влязох. Той ме последва и свали белезниците. Закачи ги на колана си. Отстъпи назад и затвори вратата. Заключи. Електрическите резета щракнаха и се наместиха. Бейкър си тръгна.
— Хей, Бейкър — подвикнах аз.
Той се обърна и направи няколко крачки назад. Гледаше ме безизразно. Май не му се харесвах.