— Как ме намери, по дяволите? — запита той.
Отново свих рамене.
— Лесно. Имам богат опит. Много момчета съм търсил. Все дезертьори от армията.
Криволичех по уличките към магистралата. Виждах потока от фарове, устремени на изток, но рампата беше като съкровище в центъра на лабиринт. Отново описвах същата ъгловата спирала.
— Как успя все пак? — настоя Хъбъл. — Та аз можех да бъда навсякъде.
— Не, не можеше — отвърнах аз. — Там е цялата работа. Затова беше толкова лесно. Нямаш нито кредитна карта, нито шофьорска книжка или какъвто и да било документ. Носиш само пари в брой. Значи отпадат вариантите със самолет или кола под наем. Пътувал си с автобус.
Най-сетне открих рампата. Прицелих се в съседното платно и завъртях волана. Профучахме нагоре и се сляхме с автомобилния поток за Атланта.
— Това беше началото — продължих аз. — После си представих, че съм на твое място. Ти се страхуваш за близките си. Затова предположих, че ще обикаляш около Маргрейв. Съзнателно или подсъзнателно си искал да се усещаш близо до тях. Хванал си такси до автогарата в Атланта, нали?
— Точно така. Първият автобус беше за Мемфис, но аз изчаках следващия. Мемфис е много далеч. Не смеех да се откъсвам толкова.
— Именно това ме облекчи — казах аз. — Обикалял си около Маргрейв. Нито близо, нито много далеч. И обратно на часовниковата стрелка. Имат ли избор, хората вършат всичко обратно на часовниковата стрелка. Правило без изключения, Хъбъл. Трябваше само да отброя пет дни, да огледам картата и да предскажа къде ще спреш всеки път. Вероятно понеделник те е заварил в Бърмингам, Алабама. Вторник — в Монтгомъри. Сряда — в Кълъмбъс. С четвъртъка се затрудних. Бях готов да заложа на Мейкън, но се чудех дали не е твърде близо до Маргрейв.
Той кимна.
— Четвъртък беше кошмарен ден. Прав си за Мейкън. Отседнах в някаква ужасна барака, цяла нощ не можах да мигна.
— А в петък сутринта си потеглил за Огъста. Вторият ми рискован залог беше, че си останал тук две вечери. Предположих, че след Мейкън си доста потресен и губиш сили. Всъщност не бях сигурен. Едва не потеглих за Грийнвил в Южна Каролина. Но явно добре съм се досетил.
Хъбъл се умълча. Досега се мислеше за невидим, а всъщност бе обикалял около Маргрейв като фар в тъмна нощ.
— Само че ползвах измислени имена — рече той по някое време. Предизвикателно.
— Ползвал си измислени имена — кимнах аз. — Пет нощи, пет хотела, пет имена. На петия път си повторил първото, нали?
Той се смая. Помисли малко и кимна.
— Как разбра, по дяволите?
— Много момчета съм гонил — рекох аз. — А и знам за теб това-онова.
— Какво знаеш?
— Ти си падаш по „Бийтълс“. Сам разказа, че си посетил сградата „Дакота“ и си обикалял из Ливърпул. В хола ти видях, кажи-речи, всички дискове на „Бийтълс“. Значи първата нощ си се записал в хотела под името Пол Ленън, нали?
— Вярно — каза той.
— Не Джон Ленън — уточних аз. — Хората обикновено си държат на малкото име. Не знам защо, но е така. Значи, бил си Пол Ленън. Във вторник ставаш Пол Маккартни. В сряда — Пол Харисън. В четвъртък — Пол Стар. В петък отново си станал Пол Ленън, нали?
— Вярно — повтори той. — Но в Огъста има стотици хотели. Евтини, средни, луксозни. Как, по дяволите, разбра къде да ме търсиш?
— С мислене — казах аз. — В петък малко преди обяд си пристигнал откъм запад. Човек като теб предпочита да тръгне назад, по вече познатия път. Така се чувства по-сигурен. След четири часа в автобуса си се схванал, искал си да подишаш чист въздух, затова си повървял около половин километър. После те е хванал страх и си свърнал настрани от магистралата. Тъй че имах да проверя сравнително малък район. Осемнайсет места. Ти беше в номер петнайсет.
— Как е сега в Маргрейв? — запита той.
Това бе големият въпрос. Зададе го колебливо, сякаш не искаше да узнае. Аз пък не смеех да му отговоря. Отпуснах педала и намалих скоростта за в случай, че го прихване нещо и се нахвърли върху мен. Не исках да катастрофираме. Нямах време за губене.
— Загазили сме до шия — рекох. — Имаме само седем часа, за да оправим нещата.
Запазих най-лошото за накрая. Казах му, че в понеделник Чарли и децата са отишли при един агент от ФБР. За да ги скрие. После добавих, че агентът е бил Пикар.
В колата настана тишина. Няколко километра карахме така. Беше нещо повече от тишина. Убийствена, мълчаливи пустота. Сякаш планетата бе загубила цялата си атмосфера. Тишина, която ревеше в ушите ми.