Обиколих с колата насам-натам по тесните улички зад магазините. Изключих светлините и спрях в тъмното зад бръснарницата. Изключих двигателя. Финли се огледа и сви рамене. Да ходиш на бръснар в един след полунощ е смахната работа. Но не по-смахната от това да потрошиш полицейски участък с бентли за сто хиляди долара. Или безумец да те държи десет часа зад решетките. След двайсет години в Бостън и шест месеца в Маргрейв вече нищо не можеше да го учуди.
Хъбъл надигна глава откъм задната седалка. Още не се беше опомнил. Преди малко бе предизвикал цели три катастрофи. Сега беше потресен от дън душа. И изцеден до краен предел. Цялата му енергия бе отишла, за да натиска педала и да блъска преградите една след друга. Но бе успял. Не всеки има толкова сили. А сега си плащаше за куража. Измъкнах се навън и застанах до колата. Махнах с ръка на Хъбъл. Той излезе до мен. Стоеше и се полюшваше.
— Добре ли си? — попитах аз.
Той сви рамене.
— Май че да. Ударих си коляното, а и шията ме боли ужасно.
— Разкърши се — посъветвах го аз. — Инак ще се вдървиш.
Поразведох го напред-назад по тъмната уличка. Десетина крачки насам, десетина натам. После още веднъж. Той кривеше наляво. Сигурно си бе ударил коляното в хлътналата врата. Въртеше глава, за да разхлаби вдървените мускулчета.
— Добре ли си сега? — запитах аз.
Той се усмихна. И веднага изкриви устни, защото някакво сухожилие в шията му изскърца.
— Ще се оправя.
Финли излезе и дойде при нас. Почваше да се окопитва.
Протегна се, сякаш току-що бе станал от сън. Обземаше го вълнение. Усмихна ми се в тъмното.
— Добра работа, Ричър. Чудех се как ли ще ме измъкнеш. Какво стана с Пикар?
Насочих насреща му показалец като в детска игра. Той кимна делово. Прекалено бе сдържан за нещо повече. Стиснах му ръката. Така ми се стори най-уместно. После се завъртях и почуках на задната врата на бръснарницата. Тя се отвори почти веднага. По-старият бръснар стоеше на прага, сякаш бе чакал да го потърсим. Държеше вратата като престарял иконом. Направи ни знак да влезем. Един по един минахме в нещо като склад. Наоколо имаше лавици с бръснарски принадлежности. Старецът докуца след нас.
— Трябва ни помощ — казах аз.
Той сви рамене. Вдигна махагоновата си длан — чакайте малко. Затътри се към предното помещение и след малко доведе колегата си. По-младия старец. Обсъдиха молбата ми с дрезгав шепот.
— Горе — рече по-младият.
Изкатерихме се по тясно стълбище. Попаднахме в апартамент над бръснарницата. Двамата старци ни въведоха в хола. Дръпнаха завесите и включиха две мътни лампи. Кимнаха ни да сядаме. Стаичката беше малка и овехтяла, но чиста. Уютна. Ако имах жилище, сигурно бих искал да изглежда така. Седнахме. По-младият се настани до нас, а другият изкуцука навън. Затвори вратата. Седяхме и се гледахме. После бръснарят се приведе напред.
— Вие, момчета, не сте първите, дето ги крием.
Финли се озърна. Реши да говори от наше име.
— Не сме ли?
— Не, сър, не сте — рече старецът. — Много момчета сме крили тук. Че и момичета, да си кажа правичката.
— Кого например? — запита Финли.
— Кого ли не. Момчета от селскостопанския профсъюз на фъстъчените плантации. Момчета от профсъюза на овощарите. Момичета от организациите за граждански права. Момчета, дето не искаха да им дупчат задниците във Виетнам. Когото и да речеш, все сме го крили.
Финли кимна.
— А сега криете нас.
— Сполетяла ни е беда, нали? — запита бръснарят.
Финли кимна отново.
— Голяма беда. Много неща ще се променят.
— Очаквахме я — рече старецът. — От години я чакаме.
— Тъй ли? — изненада се Финли.
Старецът кимна и се изправи. Пристъпи до големия шкаф. Отвори го и ни кимна да погледнем. Шкафът беше дълбок, с няколко лавици. А по лавиците се трупаха пари. Купища пачки, стегнати с ластичета. Запълваха шкафа от горе до долу. Трябва да имаше към двеста хиляди.
— Пари от фондацията „Клайнър“ — каза старецът. — Направо ни засипваха. Има нещо нередно в цялата работа. Аз съм на седемдесет и четири. Седемдесет години от тях все са плюли на мен. А сега ме обсипват с пари. Има нещо, нали?
Той затвори вратата и добави:
— Не ги харчим. Не пипаме нито цент, дето не сме го спечелили. Просто ги слагаме в шкафа. Срещу фондацията ли сте тръгнали, момчета?
— Утре няма да има фондация — казах аз.
Старецът кимна мълчаливо. Озърна се към шкафа и поклати глава. После излезе и ни остави в малката, уютна стаичка.
— Няма да е лесно — каза Финли. — Трима срещу трима. Те имат четирима заложници. Включително две деца. Дори не знаем къде ги държат.