— Какъв беше? — запитах аз.
Тя продължаваше да ме гледа. Очите й се замъглиха. Връщаше се назад във времето — преди шейсет, седемдесет години.
— Беше сляп.
Дълго време не каза нищо повече. Устните й потрепваха беззвучно и усещах как пулсът бие равномерно в костеливата китка. Тя изви глава, сякаш се вслушваше в някакъв далечен звук. После повтори:
— Беше сляп. Мило момче.
Трябва да имаше не по-малко от деветдесет години. Връстница на века. Сега си спомняше младостта. Не детството или юношеството. Зрелите, женствени години. И наричаше Блейк мило момче.
— Бях певица — каза жената. — А той свиреше на китара. Чувал ли си тоя стар израз — китарата му звънеше като камбанка? Точно тъй казваха за Блейк. Хващаше старата китара и звуците се посипваха тъй бързо, че не успявах да ги догоня. Но всяка нота бе съвършена като песен на сребърно звънче, полетяла из въздуха. Свирехме и пеехме по цяла нощ, а призори го водех в ливадите, сядахме под някое дърво и продължавахме. Просто от радост. Просто защото аз можех да пея, а той да свири.
Тя тихичко изтананика няколко реда. Несъмнено бе загубила част от гласа си. Беше тъй слаба и крехка, че не можех да очаквам от нея висок, тръпнещ сопран. Пееше с глух, задавен алт. Мислено тръгнах по нейните стъпки и си представих как седят сред старата южна ливада. Тежък аромат на диви цветя, пчелите лениво бръмчат наоколо, а те се облягат на дънера, пеят и свирят просто от радост. И от сърцата им извират звънките, предизвикателни звуци, сътворени от Блейк, които толкова ми харесваха.
— Какво стана с него? — запитах аз. — Знаеш ли?
Тя кимна.
— Само двама души на тоя свят знаят какво стана. Аз съм едната.
— Ще ми кажеш ли? Затова дойдох в Маргрейв — да разбера.
— Шейсет и две години — рече старицата. — Цели шейсет и две години никому не съм казала.
— Ще ми кажеш ли? — повторих аз.
Тя кимна. Тъжно. Старческите й очи се замъглиха от сълзи.
— Шейсет и две години. Ти си първият, който пита.
Затаих дъх. Устните й потрепнаха, съсухрената ръка се размърда в дланта ми.
— Той беше сляп — каза старицата. — Но имаше живец. Чувал ли си тая дума? Живец. Бодрост. Бодрост и широка усмивка, това е живец. В Блейк имаше живец. Много веселие и енергия. Бързо крачеше и бързо говореше, вечно на път, вечно усмихнат, милият глупчо. Но веднъж излязохме от една кръчма в града и със смях тръгнахме по тротоара. Наоколо нямаше жива душа, само двама бели вървяха насреща. Мъж и момче. Видях ги и скочих на пътя, както беше прието. Нагазих в калта, та да не им се пречкам. Но горкият Блейк беше сляп. Не ги видя. Налетя право върху бялото момче. Бяло момче на десетина-дванайсет години. То отхвръкна в калта. Цепна си главата на един камък и вдигна врява до небесата. Таткото беше с него. Познавах го. Голям човек беше в този град. Момчето му се дереше на поразия. Викаше на татко си да накаже проклетия негър. Тогава таткото не издържа и налетя срещу Блейк с бастуна си. На върха имаше тежка сребърна топка. Удряше и удряше горкия Блейк, докато главата му се разцепи като презрял пъпеш. Остави го на място. Вдигна момчето и се обърна към мен. Прати ме до поилото за коне да измия косата, кръвта и мозъка на горкия Блейк от бастуна. Заръча да не казвам никому, инак и мен щял да убие. Скрих се и изчаках, докато някой друг намери горкия Блейк на тротоара. После изтичах да плача и да пищя с всички останали. И никому не казах до ден-днешен.
Тежки сълзи бликаха от очите й и бавно се стичаха по костеливите бузи. Посегнах да ги избърша с пръст. Поех и другата й ръка.
— Как се казваше момчето?
— Често съм го срещала подир това — каза тя. — Често съм го виждала да ми се хили ден подир ден, та да не забравя как лежеше горкият Блейк с разбита глава.
— Как се казваше? — повторих аз.
— Не стана нарочно. Всеки би го разбрал. Горкият Блейк беше сляп. А и момчето не биваше да пищи толкова. Нищо му нямаше. Голямо момче беше, трябваше да разбира. Заради него стана всичко. Защото се разпищя.
— Как се казваше момчето? — настоях аз.
Тя завъртя глава и ме погледна в очите. Разкри тайната отпреди шейсет и две години.
— Гроувър Тийл. Порасна и стана кмет като татко си. Мисли се за цар на света, проклетникът, ама е само ревливо хлапе, дето погуби горкия ми Блейк без друга вина, освен че беше черен и сляп.
33
Излязохме зад бръснарницата и насядахме в черното бентли на Чарли. Мълчахме. Включих двигателя. Завих и подкарах на север. Бавно, без фарове. Тежката лимузина се прокрадваше в мрака като хищник, излизащ на лов. Като черна подводница, напускаща кея, за да потъне в ледените води. Пресякох града и спрях малко преди участъка. Беше тихо като в гроб.