— Господи — рече Финли. — Ние ли го направихме?
— Ти го направи, Финли — отвърнах аз. — Ти пусна клечката.
Прегърнахме се със смях. Танцувахме, смеехме се и се тупахме по гърбовете. Подхвърляхме децата нагоре и ги целувахме. Хъбъл ме прегърна и заблъска с юмрук по гърба ми. Чарли ме целуна. Вдигнах Роскоу на ръце и я целунах с всичка сила. Тя се вкопчи в мен с ръце и крака. Целувахме се тъй, сякаш от това зависеше животът ни.
После бавно и тихо подкарах към града. Роскоу и Финли се сместиха до мен. Хъбъл, Чарли и децата бяха отзад. Щом заревото на пожара изчезна зад хоризонта, зърнахме отпред горящия участък. На минаване намалих скоростта. Гореше здравата. Нищо нямаше да остане. Стотици хора се въртяха наоколо и гледаха. Никой не се опитваше да гаси.
Отново увеличих скоростта и продължих през смълчания град. Срещу статуята на Каспар Тийл завих надясно по Бекман. Заобиколих тихата бяла църква. Карах още километър и половина до познатата бяла кутия с номер двайсет и пет. Завих по криволичещата алея. Спрях пред вратата и изчаках семейството да се изниже навън. После завъртях колата и подкарах обратно. Спуснахме се пак до началото на Бекман. Спрях.
— Слизай, Финли.
Той ми се ухили и слезе. Отдалечи се в нощта. Пресякох главната улица и подкарах към къщата на Роскоу. Спрях отпред. Залитайки, влязохме вътре. Домъкнахме от хола скрин и подпряхме разбитата врата. Светът остана навън.
34
На нас двамата с Роскоу така и не ни потръгна. Нямахме шанс от самото начало. Имаше прекалено много проблеми. Цялата работа трая малко повече от двайсет и четири часа, сетне всичко свърши. Пак останах на пътя.
Беше неделя, пет часа сутринта, когато избутахме онзи скрин да залостим разбитата врата. И двамата едва се държахме на крака. Но адреналинът още кипеше в нас. Не можахме да заспим. Разговаряхме. И колкото повече приказвахме, толкова по-зле ставаше.
Роскоу бе прекарала в плен почти шейсет и четири часа. Не я бяха измъчвали. Каза ми, че и с пръст не я пипнали. Умирала от ужас, но не й сторили нищо, само я карали да работи до изнемогване. В четвъртък Пикар я откара с колата си. Гледах подир тях. Махах им с ръка. После тя му обяснила докъде сме стигнали. След няколко километра той извадил пистолет. Обезоръжил я, сложил й белезници и подкарал към склада. Вкарал колата вътре и веднага я пратил да работи заедно с Чарли Хъбъл. Двете работели през цялото време, докато аз стоях под магистралата и наблюдавах. Роскоу лично разтоварила червения камион на Клайнър младши. А после аз го проследих чак до Мемфис и се чудех защо е празен.
Чарли Хъбъл била в склада от пет дни и половина. Още от понеделник сутринта. По това време Клайнър вече бил в паника. Бреговата охрана сваляла блокадата прекалено рано. Знаел, че трябва спешно да разкара запасите. И Пикар довел Чарли с децата право в склада. Клайнър принудил заложниците да работят. Спели само по няколко часа на нощ върху купчината долари, оковани с белезници за вътрешната стълба.
В събота сутринта, когато синът му и двамата пазачи не се прибрали, Клайнър обезумял. Вече изобщо не разполагал с хора. Накарал заложниците да работят денонощно. В събота през нощта изобщо не спали. Просто продължавали невъзможната задача да приберат цялата огромна камара. Изоставали все повече и повече. Всеки път, когато нов камион изсипвал товара си в склада, Клайнър побеснявал.
И тъй, Роскоу бе живяла в робство почти три денонощия. Три дълги денонощия, изпълнени със заплахи, умора и унижения. По моя вина. Казах й го. Но колкото и да повтарях, тя все отвръщаше, че не съм виновен. „Моя е вината“, казвах аз. „Не е твоя“, отвръщаше тя. „Извинявай“, казвах аз. „Няма защо“, отвръщаше тя.
Изслушвахме се. Приемахме доводите. Но аз продължавах да мисля, че вината е моя. Не съм съвсем сигурен дали и тя не го мислеше. Въпреки думите си. Така и не се разбрахме. Но това бе първият признак, че между нас не върви.
Изкъпахме се заедно в тясната баня. Стояхме под душа почти цял час. Изтривахме със сапуна миризмата на пари, пот и пожар. И продължавахме да говорим. Разказах й за петък вечерта. За засадата в бурната нощ край дома на Хъбъл. Всичко разказах. Казах й за двете чанти с ножове, чук и пирони. Казах й какво сторих с петимата. Мислех, че ще я зарадвам.
И тук възникна втори проблем. Не беше нещо сериозно, докато стояхме под горещите струи. Но долових промяна в гласа й. Едва доловим трепет. Не възмущение или неприязън. Просто леко съмнение. Дали пък не съм прекалил. Усещах го по гласа й.
Смятах, че съм извършил всичко заради нея и Джо. Не защото така ми се е искало. Вършех работата на Джо, а градчето бе нейно. Направих го, защото я бях видял как иска да потъне в стената, как плаче като дете. Направих го заради Джо и Моли. Чувствах, че не се нуждая от оправдания и в същото време се оправдавах пред себе си.