Ала този отговор не ме устройваше. Защото вече знаех, че трябва да си вървя. Знаех, че трябва да се измъкна час по-скоро. Лошото предстоеше тепърва. Цялата работа вече не беше в наши ръце. Дотук вършех всичко заради Джо. Личен въпрос. Сега бе станал обществен. Беше се пръснал из цялата проклета околност също като онези обгорели долари.
Роскоу вече бе споменала губернатора, Министерството на финансите, Националната гвардия, щатската полиция, ФБР, пожарникарите от Атланта. Седем-осем солидни държавни организации щяха да търсят под лупа какво е станало в Маргрейв. И нямаше да си затварят очите. Щяха да обявят Клайнър за фалшификатор на века. Щяха да открият, че кметът е изчезнал. Щяха да разберат, че са били замесени четирима полицейски служители. ФБР щеше да търси Пикар. Интерпол щеше да се намеси заради венецуелската връзка. Натискът щеше да бъде страхотен. Цял куп държавни организации в луда надпревара за резултати. Щяха буквално да разровят градчето.
И все някой щеше да ме надуши. Аз бях чужденец, попаднал където не трябва и когато не трябва. За броени минути щяха да разберат, че съм брат на убития държавен служител, от когото е тръгнала цялата работа. Щяха да ме огледат внимателно. Някой щеше да си рече: отмъщение. После да ме бутнат зад решетките и да се хванат на работа.
Нямаше да ме осъдят. В никакъв случай. Липсваха улики. Бях внимавал на всяка стъпка. И знаех как да ги баламосам. Можеха да ме разпитват, додето пусна дълга бяла брада, и пак нямаше да изкопчат нищо. Но щяха да се опитат. До премаляване. Щяха да ме държат поне две години в Уорбъртън. Две години в предварителния арест. Две години от моя живот. Там бе проблемът. За нищо на света не бих го допуснал. Току-що бях открил свободата. Трийсет и шест години живот и шест месеца свобода. Най-щастливите месеци от живота ми.
Затова трябваше да изчезна. Преди изобщо да усетят, че съм бил тук. Бях решил твърдо. Трябваше отново да стана невидим. Да избягам от хилядите очи около Маргрейв. Да изчезна някъде, където онези мили организации няма и да надникнат. А това значеше, че мечтите ми за живот с Роскоу изсъхват още преди да са покълнали. Значеше да кажа на Роскоу, че не бих дал заради нея две години от живота си. Трябваше да й го кажа.
Разговаряхме цяла нощ. Не се карахме. Просто беседвахме. Тя знаеше, че върша най-доброто за себе си. Аз знаех, че и тя върши най-доброто за себе си. Тя ме помоли да остана. Замислих се, но отказах. Помолих я да дойде с мен. Тя се замисли, но отказа. Нямаше какво повече да си кажем.
После говорихме за други неща. Какво ще правя аз и какво ще прави тя. И бавно осъзнах, че да остана тук ще е също тъй болезнено, както и да си отида. Защото не исках нищо от онова, за което ми говореше. Не исках избори, кметове, гласове, управи и комитети. Не исках данъци, оборотни средства, търговски съвети и планове. Не исках да стоя тук и да умирам от скука. Докато дребните прегрешения и разногласия растат и растат, за да ни затрупат. Исках волния път и по един нов град всеки ден. Исках да вървя с километри, без да знам къде отивам. Исках да се лутам. Със залутани мисли.
Разговаряхме до сутринта и се чувствахме все по-нещастни. Помолих я за една последна услуга. Да уреди погребението на Джо. Казах й, че искам да присъстват Финли, тя, Хъбъл със семейството и двамата стари бръснари. Казах й да помоли старицата да изпее нещо тъжно за Джо. Да я попита в коя ливада е пяла с Блейк Слепеца преди шейсет и две години. И там да разпръснат в тревата праха на Джо.
Роскоу ме откара с бентлито до Мейкън. В седем сутринта. Изобщо не бяхме спали. Пътувахме около час. Седях отзад, между новите затъмнени стъкла. Не исках да ме виждат. Изкачихме се по нагорнището и навлязохме в главната улица. Целият град беше задръстен. Видях гъмжилото още преди да се доберем до центъра. Навсякъде имаше десетки коли. Подвижни телевизионни станции от Ей Би Си, Си Би Ес и Си Ен Ен. Свих се на седалката. Въпреки ранния час навсякъде имаше хора. Зърнах колони от тъмносини държавни коли. Завихме край дрогерията. Отпред клиентите чакаха на дълга опашка за кафе.
Продължихме през слънчевото градче. По двата тротоара на главната улица бяха паркирани кола до кола. Видях пожарни и полицейски автомобили. На минаване надзърнах в бръснарницата, но старците не бяха вътре. Щяха да ми липсват. Финли също. Вечно щях да се питам как ли му е потръгнало. Успех, колежанче, помислих аз. Успех и на вас, семейство Хъбъл. Тази сутрин тръгвате на дълъг път. Дано стигнете до успеха. Успех на теб, Роскоу. Седях мълчаливо и й желаех всичко най-хубаво. Заслужаваше го. Наистина.