Пол Хъбъл излезе навън. Бейкър затвори колата. Хъбъл чакаше. Бейкър избърза покрай него и отвори голямата остъклена врата на участъка. Гумените уплътнители изсъскаха. Хъбъл прекрачи прага.
Беше висок бял мъж. Приличаше на снимка от списание. Рекламна снимка. От онези, на които непременно има и куп пари. Малко над трийсетгодишен. Добре сложен, но не особено силен. Леко разрошена тъмноруса коса, почваща да оредява тъкмо колкото да разкрие интелигентно чело. Един вид да каже: вярно, доскоро бях колежанче, но я ме вижте какъв мъж съм сега. Носеше кръгли очила със златни рамки. Квадратна челюст. Дискретен слънчев загар. Много бели зъби. Показа ги, кажи-речи, всичките, когато се усмихна на дежурния сержант.
Носеше избеляло поло с някаква малка картинка и памучни панталони, които изглеждаха прани безброй пъти. Тъкмо заради тоя вид такива дрехи струват по петстотин долара парчето. На гърба му висеше дебел бял пуловер. Ръкавите бяха вързани хлабаво отпред. Не виждах краката му, защото ми пречеше бариерата. Сигурен бях, че носи кафяви мокасини. Мислено се обзаложих на тлъста сума, че ги е обул на босо. Тоя човек се валяше в модерната американска мечта като прасе във фъшкии.
Изглеждаше поразвълнуван. Опря длани в преградата, после се завъртя и отпусна ръце. Зърнах над китките му русоляви косъмчета и проблясък на масивен златен часовник.
Вече усещах — типичният му подход ще е да се държи като дружелюбен богаташ. Гостува в участъка както кандидат-президент посещава фабрика. Но в момента беше разсеян. Напрегнат. Не знаех какво му е казал Бейкър. Какво е разкрил. Навярно нищо. Добър сержант като Бейкър би оставил бомбите за Финли. Следователно Хъбъл нямаше представа защо е тук. И все пак знаеше нещо. В известен смисъл бях работил като полицай тринайсет години и надушвах страха от километри. Хъбъл се страхуваше.
Останах на място и продължих да се подпирам на решетките. Бейкър кимна на Хъбъл да го последва към другия край на канцеларията. Към скъпия кабинет в дъното. Докато Хъбъл заобикаляше преградата, зърнах краката му. Кафяви мокасини. На босо. Двамата хлътнаха в кабинета. Вратата се затвори. Дежурният сержант напусна мястото си и излезе да паркира колата на Бейкър.
Върна се заедно с Финли. Финли пое право към кабинета, където го чакаше Хъбъл. Пътьом не ми обърна и капка внимание. Отвори вратата и влезе. Не мръднах от ъгъла, чаках кога ще излезе Бейкър. Той не можеше да остане вътре. Поне докато партньорът по боулинг на неговия колега се намираше в сянката на убийство. Не би било етично. Никак. А Финли ми приличаше на човек, който ужасно си пада по етиката. Нямаше как да не си пада по нея, щом носеше костюм от туид и беше учил в Харвард. След малко вратата се отвори и Бейкър излезе. Прекоси канцеларията и се отправи към бюрото си.
— Хей, Бейкър — обадих се аз.
Той промени курса и тръгна към мен. Спря пред решетките. Точно където бе стояла Роскоу.
— Трябва да ида до тоалетната — казах аз. — Само да не речеш, че и това ще го правя, като ме прехвърлят.
Бейкър се усмихна. Неохотно, но се усмихна. Имаше златен кътник. Това му придаваше порочен вид. Правеше го малко по-човечен. Той подвикна нещо на дежурния. Сигурно кодов номер за процедурата. Извади ключовете и задейства електрическата система. Резетата щракнаха. Зачудих се какво ли правят, ако спре токът. Дали можеха да отключат без ток? Щеше ми се да вярвам, че могат. По тия места сигурно често вилнееха бури. Потрошени стълбове, скъсани жици…
Бейкър бутна навътре тежката метална врата. Минахме в дъното на канцеларията. Не към скъпия кабинет, а в другия ъгъл. Там имаше коридорче с две тоалетни. Бейкър се пресегна покрай мен и отвори мъжката.
Знаеха, че не съм онзи, когото търсят. Не се пазеха. Изобщо не се пазеха. Можех да перна един на Бейкър и да му грабна револвера. С лекота. Щях да бъда въоръжен още преди да рухне. После да си пробия път със стрелба и да взема някоя от колите. Всички бяха паркирани отпред. С ключовете на място, не ще и дума. Додето организират що-годе свястно преследване, вече щях да съм отпрашил към Атланта. И да изчезна. Фасулска работа. Но аз кротко влязох в тоалетната.
— Не заключвай — подхвърли Бейкър.
Не заключих. Страшно ме подценяваха. Бях им казал, че съм военен полицай. Дали вярваха — тяхна си работа. Може пък и да не ги впечатляваше. А би трябвало. Военният полицай си има работа с военни престъпници. Тоест престъпници на военна служба. Отлично обучени за боравене с оръжие, саботаж и ръкопашен бой. Рейнджъри, зелени барети, морски пехотинци. Не просто убийци. Обучени убийци. Извънредно добре обучени за сметка на щедрия данъкоплатец. Тъй че военните полицаи трябва да са още по-добри. По-добри в стрелбата. По-добри в ръкопашния бой. Бейкър сигурно си нямаше и представа. Не му бе хрумвало. Иначе щеше да ме помъкне към тоалетната поне с две пушки отзад. Разбира се, ако мислеше, че съм онзи, когото търсят.