— Не ми пука кой кого е претрепал където и да било. Проблемът си е твой. И не това е въпросът, Финли. Първо трябва да откриеш кой е убитият, разбра ли?
— Много си умен бе! Ха кажи как ще го направиш. Без документи, без лице, без резултат от проверката на отпечатъците. И отгоре на всичко Хъбъл мълчи като пън.
— Пусни отпечатъците още веднъж — казах аз. — Говоря сериозно, Финли. Накарай Роскоу да ги пусне.
— Защо?
— Нещо не е наред.
— Какво точно?
— Просто ги пусни — казах аз. — Ще го направиш ли?
Той само изсумтя. Нито отказваше, нито се съгласяваше. Отворих вратата на кабинета и прекрачих навън. Роскоу бе изчезнала. Нямаше никого освен Бейкър до решетките и Хъбъл зад тях. През стъклената врата видях сержанта да стои отвън. Попълваше някакъв формуляр, а шофьорът на затворническия автобус му бе подложил папка за по-удобно. Самият автобус им служеше като фон. Беше спрял точно отпред и запълваше цялата гледка. Обикновен училищен автобус, само че боядисан в сиво. Отстрани по цялата дължина под прозорците минаваше надпис: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. И отдолу щатският герб. На прозорците имаше решетки.
Финли излезе от кабинета. Хвана ме леко за лакътя и ме поведе към Бейкър. Онзи бе нанизал на палеца си три чифта белезници, покрити с поолющен слой оранжева боя. Оголените места мътно лъщяха. Бейкър щракна по един чифт на двете ми ръце поотделно. Отключи килията и направи на стреснатия банкер знак да излезе. Хъбъл беше като замаян, но все пак пристъпи напред. Бейкър хвана свободната халка, провиснала под лявата ми ръка, и я щракна около дясната китка на Хъбъл. После закачи третия чифт на другата му ръка. Готови за тръгване.
— Вземи му часовника, Бейкър — рекох аз. — Ще го загуби в затвора.
Той кимна. Знаеше какво намеквам. Балама като Хъбъл може много неща да загуби в затвора. Бейкър разкопча масивния ролекс. Верижката не минаваше над белезниците, та се наложи Бейкър да се мотае сума ти време, додето ги свали и пак ги сложи. Шофьорът шумно отвори вратата и ни изгледа сърдито. Разписание гонеше. Бейкър пусна часовника върху най-близкото бюро. Точно там, където днес моята приятелка Роскоу си бе оставила кафето.
— Добре, момчета, хайде на път — каза Бейкър.
Поведе ни към вратата. Приковани един за друг. Не беше много удобно. Преди да тръгнем към автобуса, Хъбъл спря. Изпъна шия и старателно се огледа наоколо. Беше по-бдителен от шофьора и Бейкър. Може би се страхуваше да не го види някой познат. Но наоколо нямаше жива душа. Бяхме на триста метра северно от града. В далечината видях църковната камбанария. Закрачихме към автобуса в топлата привечер. С лявата си буза усещах лъчите на залязващото слънце.
Шофьорът бутна вратата навътре. Хъбъл се извъртя на една страна и неловко изкачи стъпалото. Аз го последвах. С известно усилие се провряхме между седалките. Автобусът беше празен. Шофьорът направи на Хъбъл знак да сяда. Той се намести до прозореца и веригата ме дръпна подир него. Шофьорът коленичи на предната седалка и закопча свободните халки на белезниците за хромираната тръба, която минаваше отгоре. Разтръска ги да види дали всичко е наред. Искаше да е сигурен. Не го упреквах. И аз съм правил същото. Няма нищо по-лошо от това да возиш затворници без окови.
Шофьорът отиде отпред и седна зад волана. Дизеловият двигател заработи с глухо боботене. Автобусът се разтресе. Вътре беше горещо. Задушно. Нямаше климатик. Нито един отворен прозорец. Усещах мириса на отработени газове. Скоростите прещракаха, захапаха и автобусът потегли. Погледнах надясно. Никой не ни махаше с кърпичка.
От полицейския паркинг потеглихме на север, обърнахме гръб на града и поехме към магистралата. След половин миля подминахме закусвалнята на Ено. Паркингът беше празен. Изглежда, на никой не му се вечеряше толкова рано. Известно време карахме все на север. После рязко завихме наляво, напуснахме шосето и продължихме по черния път между нивите. Автобусът тракаше и подскачаше. Зад стъклата прелитаха безкрайни редове ниски храстчета. А между тях безкрайни ивици червеникава пръст. Отпред слънцето бавно залязваше. Беше като огромна пурпурна топка, падаща към полята. Шофьорът спусна козирката. Върху нея бяха отпечатани фабрични инструкции за експлоатацията на автобуса.
Хъбъл се люшкаше до мен. Мълчеше. Седеше с клюмнала глава и зяпаше пода. Лявата му ръка беше вдигната, защото белезниците я свързваха с хромираната тръба. Дясната лежеше безжизнено между нас. Скъпият му пуловер все още бе наметнат на плещите му. На мястото на ролекса имаше ивица по-бледа кожа. Силите му бяха изцедени до капка. Страхът го парализираше.