— Никакви приказки — рече той. — Правилникът изисква абсолютно мълчание след десет вечерта. Килията в дъното.
Прекрачихме прага. Лъхна ме гнусната миризма на затвор. Нощният дъх на безброй отчаяни хора. Отсреща мътно блещукаше самотна лампа. Не толкова зърнах, колкото усетих дълга редица килии. Чух приглушените нощни звуци. Дишане и хъркане. Брътвежи и хленч. Спайви ни поведе към края на коридора. Посочи една празна килия. Вмъкнахме се. Спайви затръшна решетката зад нас. Ключалката щракна автоматично. Спайви се отдалечи.
В килията беше съвсем тъмно. Едва различих легло на два етажа, мивка и тоалетна чиния. Свалих палтото и го метнах на горното легло. Възглавницата беше откъм решетките. Пресегнах се и я сложих на другия край. Така предпочитах. Чаршафът и одеялото бяха вехти, но поне миришеха на чисто.
Хъбъл тихичко седна на долното легло. Използвах тоалетната и се наплисках на мивката. Изкатерих се върху леглото. Свалих обувките и ги сложих до краката си. Държах да знам точно къде са. Можеха да ги откраднат, а бяха добри обувки. Купени преди години в Оксфорд, Англия. Това е университетско градче близо до базата, където служех. Тежки, масивни обувки с дебели подметки и яко горнище.
Леглото се оказа прекалено късо за мен, но така е с повечето легла. Лежах в тъмното и слушах неспокойната затворническа нощ. После затворих очи и се пренесох в Ямайка с Роскоу. Трябва да съм заспал с нея, защото изведнъж открих, че е събота. Все още бях в затвора. И ме чакаше още по-тежък ден.
6
Събудиха ме ярките лампи. Затворът нямаше прозорци. Електричеството твореше деня и нощта. Точно в седем из цялата сграда изведнъж лумна светлина. Нито зора, нито блед полумрак. Просто в седем някой дръпна шалтера.
На светло килията не изглеждаше по-добре. Вместо предна стена имаше решетки. Половината бяха на панти и щяха да се отворят като врата. Двуетажното легло заемаше половината ширина на килията и почти цялата дължина. До задната стена имаше стоманена мивка и стоманена тоалетна чиния. Стените бяха масивни. Отчасти бетон, отчасти тухлена зидария. Покрити с дебел слой боя. Много яки стени. Като в средновековен зандан. Над главата ми надвисваше нисък бетонен таван. Килията не приличаше на помещение със стени, под и таван. Беше си като плътен бетонен блок, сред който неохотно е отделено мъничко празно място.
Навън неспокойното нощно бръщолевене отстъпваше място на дневната шумотевица. Всичко наоколо беше само метал, бетон и тухли. Всеки звук се засилваше и отекваше надалеч. Адска глъчка. През решетките не се виждаше нищо. Срещу килията имаше плътна стена. От леглото нямаше как да видя нещо повече. Отметнах одеялото и потърсих обувките. Обух се и стегнах връзките. Пак си легнах. Хъбъл седеше на долното легло. Кафявите му мокасини сякаш бяха залепнали за бетонния под. Зачудих се дали е спал, или е седял така цяла нощ.
Следващият, когото видях, беше чистачът. Зад решетките изникна старче с метла. Престарял негър с венче от снежнобяла коса. Изнемощял и прегърбен. Крехък като съсухрена птица. Оранжевата му униформа беше почти съвсем избеляла от пране. Изглеждаше на около осемдесет години. Поне шейсет от тях трябва да беше прекарал тук. Кой знае за какво — може би заради откраднато пиле през Голямата криза. Още си плащаше дълга към обществото.
Старецът шареше напосоки с метлата из коридора. Тътреше се прегънат на две и зяпаше право към пода. За да види нещо, извърташе глава настрани като плувец. Зърна ни и изведнъж спря. Подпря се на метлата и поклати глава. Изкиска се тихичко и замислено. Пак поклати глава. Кискаше се неудържимо. Весело, със задоволство. Сякаш след всичките тези безкрайни години най-сетне му бяха разрешили да види нещо приказно. Например еднорог или русалка. Упорито се мъчеше да проговори, вдигайки ръка, сякаш държеше да каже нещо важно. Но при всеки опит пак го превиваше смях и трябваше да дири опора в метлата. Оставих го да си се киска. Не бързах за никъде. Разполагах с цели два дни. А той — с остатъка от живота си.
— Ами да, тъй си е — ухили се старчето. Нямаше нито един зъб. — Тъй си е то.
Огледах го и се усмихнах на свой ред.
— Кое си е тъй, старче?
Той се разкиска. Изчаках търпеливо, докато се овладее.
— Ами да, точно тъй си е. В тоя затвор съм откакто псето на дядо Господ е било още кутре, да, сър. Откакто Адам е бил малко момче. Ама едно нещо не бях виждал. Да, сър, нито веднъж за толкоз години.
— Какво не си виждал, старче? — запитах аз.
— Ами… Толкоз години съм тук, ама не бях виждал в тая килия арестант с таквиз дрехи, мой човек.