— Кой беше той? — запитах аз.
— Не си каза името. Даде ми само код за свръзка. Тъй било по-безопасно. Направо не вярвам, че са го очистили. Струваше ми се много опитен. Право да си кажа, на теб приличаше. И ти ми се струваш опитен.
— Какво е търсил в склада?
Той сви рамене и поклати глава.
— Точно това не ми е ясно. Свързах го с един друг тип и трябваше да се срещнат там, но тогава защо онези не са застреляли и другия? Нямам представа защо са убили само единия.
— С кого трябваше да се срещне? — попитах аз.
Хъбъл млъкна и пак поклати глава.
— Много се разприказвах. Сигурно съм откачил. Онези ще ме убият.
— Колко души участват?
— Не слушаш ли какво ти приказвам? — рече той. — Край на разговора.
— Не питам за имена. Нещо голямо ли е?
— Огромно. Такова нещо не си и сънувал.
— Колко души? — повторих аз.
Той сви рамене и се замисли. Броеше наум.
— Десет. Без мен.
Погледнах го и вдигнах рамене.
— С десет души голяма комбина не става.
— Е, наемат и други хора — каза той. — Когато потрябват. Говоря за тукашното ядро от десет души. Десет посветени, без мен. Напоследък стана много напечено, но, повярвай, играят на едро.
— Ами онзи, с когото трябваше да се срещне твоят човек? — запитах аз. — Той от десетте ли е?
Хъбъл поклати глава.
— И него не включвам.
— Значи ти, той и още десет души. Някаква голяма комбина.
Той мрачно кимна и повтори:
— Такова нещо не си и сънувал.
— И в момента е уязвима, така ли? — запитах аз. — Защо? Да не би заради онзи човек?
Хъбъл пак поклати глава. Гърчеше се, сякаш въпросите го изгаряха.
— Не. По съвсем друга причина. Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. Става уязвимо.
Работата поначало си беше рискована и нещата вървят все по-зле. Но сега може да тръгнат и тъй, и инак. Ако изкараме още малко, никой никога няма да знае. Но не успеем ли, ще гръмне най-голямата сензация, която си чувал, повярвай. Сега всичко виси на косъм.
Погледнах го. Не ми се виждаше способен да предизвика най-голямата сензация, която някога съм чувал.
— И още колко време ще трае рискът?
— Вече му се вижда краят — каза той. — Може би още седмица. Според мен толкова. До другата неделя. Може и да доживея.
— Значи след идната неделя вече не сте уязвими — рекох аз. — Защо? Какво ще стане в неделя?
Той поклати глава и се обърна. Сякаш вярваше, че ако не ме вижда, ще изчезна заедно с въпросите.
— Какво означава плурибус? — запитах аз.
Той не отговори. Само продължи да клати глава. От страх беше затворил очи.
— Да не е някакво кодово название?
Той не ме чуваше. Разговорът бе свършил. Не настоях и отново настана тишина. Нямах нищо против мълчанието. За какво ми беше да знам повече? Нищо не исках да знам. Едва ли бе здравословно външен човек да си вре носа в работите на Хъбъл. Във всеки случай онзи, високият, с бръснатата глава, си беше изпатил здравата. Не държах да свърша като него — проснат под стар кашон край портата, с две дупки в главата и потрошени кости. Исках само да доживея до понеделник и да си плюя на петите. До другата неделя разчитах да съм нейде много далеч оттук.
— Добре, Хъбъл — казах аз. — Край на въпросите.
Той сви рамене и кимна. Дълго седя мълчаливо. После изрече тихо, с безкрайно примирение:
— Благодаря. Така е най-добре.
Проснат върху тясното легло, аз се опитвах да потъна в забрава. Но Хъбъл не го свърташе на едно място. Въртеше се насам-натам и въздишаше тежко. Почваше да ме дразни. Завъртях лице към него.
— Извинявай — рече той. — Много съм напрегнат. Беше голямо облекчение да поговоря с някого. Сам сигурно щях да полудея. Не може ли да поприказваме за нещо друго? За теб например. Разкажи ми за себе си. Кой си ти, Ричър?
Свих рамене.
— Никой. Случаен минувач. В понеделник ще си отида.
— Никой не е безличен — възрази той. — Всеки си има история. Разкажи ми.
И както си лежах, аз му разправих надълго за последните шест месеца. Той лежеше отсреща, гледаше бетонния таван и слушаше, за да не обсъжда проблемите си. Разказах му как напуснах войската. Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Ню Йорк, Бостън, Питсбърг, Детройт, Чикаго. Музеи, музика, евтини хотели, барове, автобуси и влакове. Самота. Пътувах из страната, чийто гражданин бях, като някакъв беден турист. Повечето неща виждах за пръв път. Запознавах се с историята, изучавана в прашни учебни стаи някъде на другия край на света. Разглеждах великите спомени от градежа на нацията. Бойни полета, фабрики, декларации, революции. Търсех по-дребните спомени. Родни селища, клубове, пътища, легенди. Всичко това, голямо и малко, което трябваше да ми бъде отечество. Не всичко намерих.