— Ами вторият? — запита Финли.
— Той е хукнал да се спасява — отвърна докторът. — С първия изстрел са го улучили отблизо в гърба, но е останал на крака и е продължил да тича. По пътя е отнесъл още два куршума. Един в шията и един в бедрото — той е бил смъртоносен. Разкъсал е бедрената артерия. Човекът се е добрал до надлеза, паднал е отдолу и кръвта му е изтекла. Няма съмнение. Ако не беше валяло цяла нощ, сигурно щяхте да видите кървава диря по пътя. Пет литра все трябва да са се излели някъде, защото в него определено няма и капка.
Замълчахме. Представях си как онзи човек отчаяно бяга през пътя. Мъчи се да намери укритие, а куршумите с плясък разкъсват плътта му. Хвърля се под бетонния надлез и умира сред тихото шумолене на нощните животинки.
— Добре — каза Финли. — Значи можем да предположим, че двамата са били заедно. Идват още трима, единият ги изненадва и двукратно прострелва първата жертва в главата.
Втората жертва побягва и по пътя е простреляна три пъти, нали така?
— Значи смяташ, че са били трима? — рече докторът.
Финли кимна към мен. Теорията си беше моя.
— Три съвсем различни характера — обясних аз. — Опитен стрелец, бесен психопат и некадърник, който се опитва да прикрие трупа.
Докторът бавно кимна.
— Добре звучи. Първия са го простреляли почти от упор, значи би трябвало да предположим, че е познавал нападателите и им е позволил да се приближат.
Финли кимна.
— Тъй трябва да е било. Петима се срещат. Трима от тях нападат другите двама. Прилича на някаква уговорка, нали?
— Знаем ли кои са нападателите? — запита докторът.
— Жертвите не знаем, камо ли нападателите — отвърна Роскоу.
— Нещо друго да кажеш за жертвите? — обърна се Финли към доктора.
Онзи взе да прелиства хартиите по бюрото си, но телефонът го прекъсна. Той вдигна слушалката към ухото си и след малко я подаде на Финли.
— За теб е.
За да я поеме, Финли се приведе напред. Послуша около минута, сетне каза:
— Добре. Отпечатай всичко и ми го прати по факса, ако обичаш.
Върна слушалката на доктора и се изпъчи. По устните му трепна едва забележима усмивка.
— Стивънсън беше. Обажда се от участъка. Най-после имаме данни за отпечатъците на първия. Май добре сторихме, че ги пуснахме пак. Стивънсън ще ми ги прати по факса, тъй че казвай каквото ще казваш, докторе, та да си правим изводите.
Умореният човек с бяла престилка сви рамене и взе лист от бюрото си.
— За първия нямам кой знае какво. Тялото е в ужасно състояние. Бил е висок, добре сложен, с бръсната глава. Най-интересни бяха зъбите. Май са му ги оправяли къде ли не. Една част от работата е американска, друга прилича на американска, а трета определено е чуждестранна.
До бедрото ми факсът взе да бръмчи и писука. Лист тънка хартия плъзна навътре.
— И какво следва? — рече Финли. — Че е бил чужденец? Или американец, живял в чужбина? Или какво?
Тънкият лист изпълзя от факса, вече покрит с печатен текст. После машината спря и настана тишина. Откъснах листа и го огледах. Прочетох го. После още веднъж. Изтръпнах. Обзе ме ледено вцепенение и нямах сили да мръдна. Просто не вярвах, че виждам всичко това върху хартия. Небето рухна над мен. Втренчих се в доктора и проговорих:
— Израснал е в чужбина. Където е живял, там са му оправяли зъбите. На осемгодишна възраст си е счупил ръката и са му я гипсирали в Германия. Сливиците му са извадени в Сеул.
Докторът вдигна очи към мен.
— И всичко това са го разбрали по отпечатъците?
Поклатих глава.
— Този човек е бил брат ми.
10
Веднъж гледах армейски филм за експедиции сред арктическите ледове. Вървиш си по плътен ледник. Изведнъж всичко почва да се цепи и да подскача. Някакъв невъобразим натиск изтласква нагоре блоковете. Всичко наоколо се променя за броени секунди. Ледени планини там, където преди миг е било равно. Зад гърба ти бездънни пропасти. Отпред ново езеро. Само секунда, и светът вече не е същият. Точно това изпитвах. Седях вцепенен от потресението между факса и компютъра като полярен изследовател, който вижда как, додето направи крачка, целият свят се променя.
Поведоха ме към хладилната камера в дъното да разпозная трупа. Лицето му беше отнесено от куршумите, всичките кости бяха начупени, но зърнах на шията му белега като звездичка. Носеше го вече двайсет и девет години — спомен от една хлапашка игра със строшено шише. После ме откараха в управлението. Този път караше Финли. Роскоу седна отзад до мен и по целия път ми държа ръката. Пътувахме само двайсет минути, но за това време преживях два живота. Неговия и моя.
Брат ми Джо. С две години по-голям. Беше роден в някаква база в Далечния изток към края на епохата Айзенхауер. Сетне аз съм се родил в европейска база по времето на Кенеди. И израснахме по цял свят сред онзи херметично затворен кръг, който създават семействата на военните. Животът ни беше непрестанно скитане през неопределени периоди. Да изкараме в едно училище повече от срок и половина изглеждаше в сферата на фантастиката. Случваше се години наред да не видим зима. Грабват ни например през есента от Европа, отлитаме нейде в Тихия океан и лятото почва отново.