Приятелите ни вечно изчезваха. Прехвърлят някой полк и сума ти деца тръгват с него. Понякога ги срещахме подир месеци из други места. С мнозина никога повече не се виждахме. Нямаше нито здрасти, нито довиждане. Или си там, или те няма.
Като пораснахме малко, прехвърлянията зачестиха. Виетнамската история налагаше на армията да размества частите си по света все по-бързо и по-бързо. Животът се превърна в поредица от безлични бази. Не притежавахме нищо свое. Във военните самолети разрешават само по една торба багаж на човек.
Тоя мъглив вихър продължи шестнайсет години. Джо беше единственото стабилно нещо в моя живот. И аз го обичах като брат. Но в тия думи се криеше строго определен смисъл. С шаблонните изрази невинаги е така. Да речем, някой казва, че е спал като пеленаче. Значи ли това, че е спал добре? Или че на всеки десет минути се е пробуждал с писъци? Обичах Джо като брат, а в нашето семейство това означава много.
Истината е, че така и не разбрах със сигурност дали го обичам, или не. А и той не разбра. Деляха ни само две години, но той беше роден през петдесетте, а аз през шейсетте. Затова разликата изглеждаше много по-голяма. И както става с всички братя, ужасно се дразнехме един от друг. Биехме се, карахме се и мълчаливо чакахме да пораснем, та да се разделим веднъж завинаги. През тия шестнайсет години така и не разбрахме дали се обичаме, или се мразим.
Но при нас беше като във всички армейски семейства. Семейството е твоята военна част. Мъжете от базите свикваха да бъдат верни до смърт на частта си. Това бе най-важното в техния живот. Момчетата им подражаваха. Прехвърляха същата непреклонна вярност към близките си. Тъй че от време на време може да мразиш брат си, но не даваш никому с пръст да го пипне. Това ни свързваше с Джо. Тази вярност до гроб. В двора на всяко ново училище опирахме гръб до гръб и с юмруци си пробивахме път през враговете. Както се полага на братя, аз пазех него, той пазеше мен. Цели шестнайсет години. Не беше кой знае колко нормално детство, но друго никога няма да имам. А Джо стоеше в началото и края му. И сега някой го бе убил. Седях в полицейския шевролет и слушах как някакво тъничко гласче в главата ми пита какво ще правя сега, по дяволите.
Финли прекоси Маргрейв и спря пред полицейското управление. Точно срещу голямата стъклена врата. Двамата с Роскоу излязоха и ме изчакаха, както бяха сторили Бейкър и Стивънсън преди четирийсет и осем часа. Застанах до тях под горещото обедно слънце. Постояхме така, после Финли дръпна вратата и влязохме вътре. Прекосихме празната канцелария и се упътихме към кабинета в дъното.
Финли се настани зад бюрото. Аз заех същия стол, както и в петък. Роскоу дръпна още един, за да седне до мен. Финли шумно отвори чекмеджето. Извади касетофона. По навик провери микрофона с нокът. После спря да се движи, погледна ме и рече:
— Много съжалявам за брат ти.
Кимнах мълчаливо.
— За съжаление се налага да ти задам куп въпроси — продължи той.
Пак кимнах. Разбирах го. Неведнъж съм изпадал в подобно положение.
— Кой е най-близкият му роднина? — запита той.
— Аз. Ако не се е оженил, без да ми пише.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Не общувахме много — рекох аз. — Но не ми се вярва.
— Живи ли са родителите ви?
Поклатих глава. Финли кимна. Записа ме като най-близък роднина.
— Как му беше пълното име?
— Джо Ричър. Нищо повече.
— Да не е съкратено от Джоузеф?
— Не — казах аз. — Просто Джо. Както и аз съм просто Джак. Баща ни харесваше кратките имена.
— Разбрано. По-голям или по-малък?
— По-голям. — Продиктувах му датата на раждане. — С две години по-голям от мен.
— Значи е бил на трийсет и осем?
Кимнах. Бейкър бе казал, че убитият изглежда на четирийсет. Може пък да е остарял малко по-бързо.
— Имаш ли сегашния му адрес?
Поклатих глава.
— Не. Живееше някъде във Вашингтон. Както казах, не общувахме много.
— Разбрано — повтори Финли. — Кога го видя за последен път?
— Преди около двайсет минути. В моргата.
Финли кимна търпеливо.
— А по-рано?
— Преди седем години. За погребението на майка ни.