— Имаш ли негова снимка?
— Нали ми видя личните вещи — рекох аз. — Никаква снимка нямам.
— Можеш ли да опишеш лицето му?
— Преди да го гръмнат, искаш да кажеш?
— Знаеш, че може да е от полза — каза Финли. — Трябва да разберем дали някой не го е виждал. Кога и къде.
— Мисля, че приличаше на мен. Един-два сантиметра по-висок, четири-пет кила по-лек.
— Значи към метър и деветдесет и пет?
— Там някъде. И около деветдесет килограма.
Финли записа всичко.
— И си е бръснел главата, така ли?
— Не и когато се видяхме за последно — казах аз. — Тогава беше с коса като всеки друг.
— Преди седем години, нали така?
Свих рамене.
— Може би е взел да оплешивява. Суетност, нали разбираш.
Финли кимна.
— Какво работеше?
— Последното, което знам, беше, че работи в Министерството на финансите — казах аз. — Нямам представа къде точно.
— Какво образование имаше? И той ли е служил в армията?
Кимнах.
— Във военното разузнаване. По някое време напусна и отиде на държавна служба.
— Писал ти е за Маргрейв, нали? — запита Финли.
— Споменаваше за Блейк Слепеца. Не и защо е идвал. Но едва ли е трудно да разберете.
Финли кимна.
— Утре сутрин ще завъртим телефона. А междувременно сигурен ли си, че нямаш представа защо е идвал?
Поклатих глава. Нямах ни най-малка представа защо е идвал. Но Хъбъл знаеше. Джо беше високият мъж с бръсната глава и кодово име, дошъл да разследва нещо. Хъбъл бе довел брат ми и знаеше точно защо. Най-напред трябваше да го открия и да му задам въпроса.
— Нали каза, че не можете да намерите Хъбъл? — запитах аз.
— Никакъв го няма — рече Финли. — Не е в дома си на Бекман Драйв и никой не го е виждал из града. Хъбъл знае нещо, нали?
Мълчаливо свих рамене. Предпочитах да си запазя козовете. Ако трябваше да изцедя от Хъбъл нещо насила, предпочитах да го сторя по-далеч от хорски очи. Не държах Финли да ми наднича през рамото. Можеше да реши, че не съм деликатен. А пък още по-малко държах аз да надничам през рамото на Финли. Току-виж, ми се сторило, че е прекалено деликатен. Така или иначе, пред мен Хъбъл щеше да пропее по-бързо, отколкото в полицията. Вече бяхме стигнали до половината. Тъй че Хъбъл оставаше моя тайна. Поне засега.
— Нямам представа какво знае Хъбъл — казах аз. — Нали ти рече, че се е разкиснал.
Финли пак изръмжа и се вторачи в мен. Усетих как мислите му тръгват по нов път. Знаех накъде. Отдавна го чаках. При убийствата има едно основно правило. То идва от статистиката и дълголетния полицейски опит. Правилото гласи: има ли убит, най-напред огледай в семейството. Защото ужасно много убийства са дело на роднини. Съпрузи, съпруги, синове. И братя. Такава е теорията. За своите двайсет години в Бостън Финли я бе виждал на дело стотици пъти. Сега се опитваше да я приложи в Маргрейв. Трябваше да му попреча. Не исках да мисли за това. Не исках да губя още време зад решетките. Сигурно щеше да ми потрябва за нещо друго.
— Проверихте алибито ми, нали? — рекох аз.
Той разбра накъде бия. Все едно, че обсъждахме като колеги някакъв заплетен случай. Усмихна се за момент.
— Твърдо алиби. Когато е станало всичко, ти си бил в Тампа.
— Много добре — казах аз. — Шефът Морисън радва ли се?
— Още не знае. Звъних му, но не отговаря.
— Не искам други случайни грешки. Онзи дебел тъпак разправяше, че ме видял там. Нека разбере веднъж завинаги, че повече няма да му търпя номерата.
Финли кимна. Пресегна се към телефона и набра някакъв номер. От слушалката долетя тихото мъркане на сигнала. Това трая доста дълго, докато най-сетне Финли остави слушалката.
— Не си е у дома — рече той. — Какво да се прави, неделя.
После измъкна от едно чекмедже телефонен справочник.
Отвори на буквата Х. Намери домашния номер на Хъбъл. Набра го, но резултатът бе същият. Само сигнал и никакъв отговор. После опита с мобифона. Някакво електронно гласче взе да обяснява, че апаратът е изключен. Той затвори, без да изслуша докрай.
— Намеря ли Хъбъл, моментално ще го прибера — каза Финли. — Много неща има да ни разкаже. А дотогава нищо не мога да сторя, нали?
Вдигнах рамене. Имаше право. Вървеше по отдавна изстинала следа. Единственият светъл лъч бе уплахата на Хъбъл в петък.
— Какво ще правиш ти, Ричър? — запита той.
— Ще си помисля.
Финли ме погледна в очите. Не враждебно, но много сериозно, като че искаше да побере в един-единствен строг поглед и заповед, и молба.
— Остави тия неща на мен, бива ли? Скоро ще се почувстваш зле, ще жадуваш за мъст, но не искам своеволия в този град, разбра ли? Това е работа за полицията. Ти си цивилен. Остави всичко на мен, бива ли?