В далечината изникна закусвалнята на Ено. Полицейският шевролет беше на паркинга. До него стоеше черният пикап, който бях видял вчера пред дрогерията. Пресякох паркинга и влязох. В петък бях напуснал закусвалнята под дулата на пушките. С белезници. Чудех се дали ще ме познаят. Маргрейв беше тихо градче. Сигурно рядко идваха чужденци.
Роскоу чакаше точно в същото сепаре, откъдето ме грабнаха в петък. Пак беше с униформа и изглеждаше поразително секси. Пристъпих към нея. Тя вдигна глава, усмихна се нежно и аз се наведох да я целуна по устните. После Роскоу се отдръпна към витрината. На масата имаше две чаши кафе. Преместих едната пред нея.
Шофьорът на черния пикап седеше до тезгяха. Клайнър младши, заварен син на онази бледа жена. Беше врътнал столчето и се облягаше на тезгяха. Седеше леко разкрачен, подпрян на лакти, и ме гледаше втренчено. Обърнах му гръб и отново целунах Роскоу.
— Няма ли да ти падне реномето? — запитах аз. — Целуваш се на публично място със скитник, арестуван преди три дни.
— Сигурно — рече тя. — Не ми пука.
Целунах я още веднъж. Клайнър младши ни зяпаше. Усещах го с тила си. Обърнах глава и се вторачих в него. Той продължи да ме зяпа още малко, после слезе от столчето и си тръгна. От прага ми хвърли един последен яростен поглед. Сетне потегли с пикапа. Чух шума на двигателя и след малко настана тишина. Както и миналия път, заведението бе почти пусто. Освен нас имаше двама старци и две сервитьорки. Помнех ги от петък. И двете руси, но едната по-висока и закръглена. С бели престилки. По-дребната носеше очила. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха. Като сестри или братовчедки. Сигурно в кръвта им имаше някои еднакви гени. Малко градче сред пущинака.
— Взех решение — казах аз. — Трябва да разбера какво е станало с Джо. Тъй че извинявай още отсега, ако случайно се спречкаме, бива ли?
Роскоу сви рамене и се усмихна нежно. Усетих, че се тревожи за мен.
— Няма да се спречкаме — каза тя. — Не виждам причина.
Отпих от кафето. Добро кафе правеха тук. Още в петък го забелязах.
— Идентифицирахме втория труп — каза тя. — Отпечатъците съвпадат с данните от арест преди две години във Флорида. Казва се Шърман Столър. Да си чувал това име?
Поклатих глава.
— Никога.
В този момент нещо записука. Беше малкият черен пейджър на колана й. За пръв път го забелязвах. Сигурно трябваше да го носи само в работно време. Писукаше на поразия. Посегнах и го изключих.
— По дяволите — изруга Роскоу. — Трябва да се обадя. Извинявай. Ще позвъня от колата.
Измъкнах се от сепарето, за да й сторя път.
— Поръчай ми нещо за хапване — помоли тя. — Каквото избереш.
— Добре. Коя е нашата сервитьорка?
— Онази с очилата.
Тя излезе от закусвалнята. Зърнах я как се привежда през прозореца на колата да поеме слушалката. Сетне тя размаха ръка към мен. Даваше знак, че има нещо спешно. Че трябва да тръгва. Да я почакам. После скочи в колата и подкара на юг. Разсеяно махнах с ръка, но не гледах след нея. Бях вперил очи в сервитьорката. Не дишах. Отчаяно се нуждаех от Хъбъл. А Роскоу току-що ми бе казала, че Хъбъл е мъртъв.
11
Тъпо гледах двете сервитьорки. Едната беше със седем-осем сантиметра по-висока от другата. Пет-шест килограма по-тежка. Малко по-възрастна. В сравнение с нея втората изглеждаше миньонче. По-симпатична. С по-дълга и по-руса коса. По-красиви очи зад очилата. Като двойка сервитьорките имаха повърхностна прилика. Но не бяха еднакви. Различаваха се по милион дреболии. Нямаше как да ги сбърка човек.
Бях попитал Роскоу коя е нашата сервитьорка. И какво отговори тя? Не каза по-дребната, по-дългокосата, по-русата, по-слабата, по-хубавата или по-младата. Каза онази с очилата. Очилата бяха главната разлика. Те засенчваха всичко останало. Другото беше въпрос на степенуване. По-висока, по-тежка, по-ниска, по-дребна, по-хубава, по-тъмна, по-млада. С очилата нямаше степенуване. Едната ги носеше, другата не. Абсолютна разлика. Безпогрешна. Нашата сервитьорка носеше очила.
Точно това бе видял Спайви в петък вечерта. Той дойде в приемното отделение малко след десет. С пушка и формуляр в червендалестите си селски ръце. Попита кой от нас е Хъбъл. Спомнях си пискливия му глас сред тихите бетонни стени. Нямаше смисъл да пита. За какъв дявол му трябваше да знае кой как се казва? Не му влизаше в работа. Но той запита. Хъбъл вдигна ръка. Спайви го огледа със змийските си очички. Видя, че Хъбъл е по-дребен, по-нисък, по-рус, по-плешив и по-млад от мен. Но кое забеляза, кое беше главната разлика? Хъбъл носеше очила. Аз не. Малките златни кръгчета. Абсолютната разлика. През онази нощ Спайви си бе казал: Хъбъл е онзи с очилата.