Вцепених се. Финли чакаше коментар. Не ми хрумваше нищо. Мислех за Чарли. Тя щеше да ме пита какво съм узнал. Финли трябваше да отиде. Още сега да отиде и да й разкаже. Негов дълг беше, не мой. Знаех защо се колебае. Тежка новина. С още по-тежки подробности. Но дългът си бе негов. Аз щях да го придружа. Защото имах вина. Нямаше смисъл да се залъгвам.
— Да — казах аз. — Зле звучи.
Финли отметна глава и се огледа. Отпрати тежка въздишка към тавана. Не му беше леко.
— И това не е най-лошото — каза той. — Да беше видял какво са сторили с жена му.
— Жена му ли? — трепнах аз. — За какво говориш, по дяволите?
— За жена му говоря. Беше като в касапница.
За момент онемях. Светът се въртеше наоколо.
— Та аз току-що я видях. Преди двайсет минути. Добре е. Нищо й няма.
— Кого си видял?
— Чарли.
— За какъв Чарли ми дрънкаш, по дяволите?
— Чарли — глухо повторих аз. — Чарли Хъбъл. Жена му. Тя е добре. С пръст не са я пипнали.
— Че какво общо има Хъбъл? — попита Финли.
Оцъклих се.
— За какво говорим изобщо? Кого са убили?
Финли ме изгледа, като че бях откачил.
— Мислех, че знаеш — рече той. — Морисън. Шефът на участъка. И жена му.
12
Гледах го много внимателно и се мъчех да преценя доколко мога да му вярвам. Въпросът бе на живот и смърт. В крайна сметка реших, че всичко зависи от това как ще ми отговори на един съвсем лесен въпрос.
— И сега ти ли ще станеш шеф?
Той поклати глава.
— Не. Няма да ме направят шеф.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— От кого зависи? — попитах аз.
— От кмета — каза Финли. — Кметът на града назначава полицейския началник. Той вече идва насам. Казва се Тийл. Те са стар род в Джорджия. Някакъв техен прадядо бил железопътен магнат и каквото видиш наоколо, все е било негово.
— Негови ли са статуите?
Финли кимна.
— Каспар Тийл. Най-първият. Оттогава все те управляват. Днешният кмет трябва да му се пада правнук или нещо такова.
Бях нагазил в минно поле. Трябваше да открия проход.
— Какво ще речеш за тоя Тийл? — запитах аз.
Финли сви рамене. Търсеше думи да обясни.
— Най-обикновен тъп южняк. От стар местен род, с дълго потекло тъпи южняци. Кметуват, откакто се помни градчето. Според мен днешният не е нито по-свестен, нито по-калпав.
— Разтревожен ли беше? Когато му съобщихте за Морисън.
— Мисля, че се изплаши — каза Финли. — Страх го е от неприятности.
— Защо няма да те повиши? Нали сега си най-старшият?
— Няма, и толкоз — отсече Финли. — А защо, това не е моя работа.
Погледах го още малко. Въпрос на живот и смърт.
— Има ли къде да поговорим?
Той ме изгледа през бюрото и рече:
— Ти мислеше, че са убили Хъбъл, нали? Защо?
— Убили са го — казах аз. — Фактът, че са убили и Морисън, не променя нещата.
Отидохме в дрогерията. Седнахме един до друг край тезгяха откъм прозореца. Аз заех мястото, където вчера бях видял бледата мисис Клайнър. Имах чувството, че е минала цяла вечност. Светът се бе променил. Поръчахме си по едно двойно кафе и голям поднос понички. Не се обръщахме един към друг. Гледахме се в огледалото зад тезгяха.
— Защо няма да те повишат? — отново запитах аз.
Отражението му сви рамене. Въпросът явно го озадачи.
Не виждаше връзка. Но скоро щеше да разбере.
— Би трябвало — каза той. — Другите и накуп нямат опит колкото мен. Изкарал съм двайсет години в голям град. В истински полицейски участък. А те какво имат? Да вземем например Бейкър. Мисли се за хитрец. Но с какво може да се похвали? С петнайсет години служба? В тоя пущинак? Какво знае, по дяволите?
— Тогава защо няма да стане?
— Личен въпрос.
— Да не мислиш, че ще го разтръбя из вестниците? — рекох аз.
— Дълго е за разправяне.
— Нищо, разказвай. Трябва да знам.
— Миналия март приключих с Бостън — започна Финли. — Изкарах си двайсетте години. Безупречно досие. Осем грамоти. Бях страхотен детектив, Ричър. Пенсията ме чакаше. Жена ми обаче се побърка. Беше я прихванало още от есента. И тъжно, и смешно. През всичките тия двайсет години бяхме женени. Скапвах се от работа. В Бостън е истинска лудница. Бъхтехме без почивни дни. Денонощно. Момчетата около мен виждаха как браковете им се разпадат. Всички се разведоха. Един по един. — Той помълча и пийна глътка кафе. Отхапа поничка. — Но не и аз. Жена ми устоя. Не се оплака нито веднъж. Беше същинско чудо. Нито веднъж не е промърморила.