— Страхотно — промърмори Финли. — Значи имам да търся само още девет.
— Единия ще го намериш днес — казах аз.
До отсрещния тротоар рязко спря черният пикап, който бях видял за последно на паркинга пред закусвалнята. Чакаше с включен двигател. Хлапето на Клайнър бе подпряло брада върху лакътя си и ме зяпаше през прозореца. Финли не го забеляза. Гледаше надолу.
— Трябва да си помислиш за Морисън — казах аз.
— Какво да му мисля? Вече е мъртъв, нали?
— Но как? Какво ти говори тази смърт?
Той сви рамене.
— Някой го е убил за назидание. Предупреждава останалите.
— Правилно, Финли — съгласих се аз. — Но къде е сбъркал?
— Сигурно някъде е оплел конците.
— Правилно, Финли — повторих аз. — Поръчали са му да прикрие какво е станало в четвъртък през нощта. Текуща задача. Да знаеш, в полунощ е бил там.
— Тъй ли? Нали ти сам каза, че дрънка глупости.
— Не. Вярно, не ме е видял. Това са глупости. Но е бил там. Видял е Джо.
— Тъй ли? — трепна Финли. — Откъде знаеш?
— Помниш ли го как ме видя за пръв път в петък? В кабинета. Зяпаше ме, сякаш сме се срещали и преди, но не помни къде. Защото е видял Джо. Усещаше приликата. Хъбъл рече същото. Че му приличам на онзи човек.
— Значи Морисън е бил там. Той ли е стрелял?
— Не си го представям — рекох аз. — Джо беше умно момче. Не би позволил на тъп дебелак като Морисън да го гръмне. Стрелецът е бил друг. Не си представям Морисън и в ролята на лудия. При такова усилие би се гътнал от сърдечен удар. Мисля, че той е бил третият човек. Чистачът. Но не е претърсил обувките на Джо. И затова хлътна Хъбъл. Някой е побеснял. Нали ме разбираш, наложило се е да очистят Хъбъл, а Морисън са го заклали за наказание.
— Хубаво наказание — промърмори Финли.
— И предупреждение. Тъй че помисли малко.
— За какво да мисля? Не са предупреждавали мен.
— А кого са предупреждавали? — запитах аз.
— Кого освен следващия в редицата, прав ли съм?
Кимнах.
— Разбра ли сега защо се тревожех кой ще е новият шеф?
Финли пак наведе глава и заби поглед в тротоара.
— Божичко! Значи мислиш, че новият шеф ще е замесен?
— Трябва да е замесен. Защо са вкарали Морисън в играта? Не заради сините му очи, нали? Вкарали са го, защото им трябва началникът на полицията. Защото им е полезен по някакъв начин. Тъй че не биха очистили Морисън, ако нямат подготвен заместник. Който и да е той, ще имаме работа с много опасен човек. Влезе ли в участъка, през цялото време ще помни за Морисън. Някой сигурно вече му е прошепнал: „Видя ли какво го направихме? Същото чака и теб, ако оплескаш нещата.“
— Добре де, кой е? Кой ще е новият шеф?
— Точно това те питам — рекох аз.
Поседяхме мълчаливо пред бръснарницата. Слънцето приличаше покрай ръба на платнения навес.
— Трима сме — казах. — Ти, аз и Роскоу. В момента единствената разумна идея е да предположим, че всички останали са замесени.
— Защо Роскоу? — запита Финли.
— Имам цял куп доводи. Но най-вече, защото хвърли много усилия да ме измъкне от Уорбъртън. Морисън искаше да ме вкара като виновник за станалото в четвъртък, нали? Ако Роскоу беше замесена, щеше да ме остави там. Но тя ме измъкна. Подложи крак на Морисън. Значи ако той е вербуван, тя не е.
Финли ме погледна. Изсумтя.
— Значи ние тримата? Предпазливо момче си, Ричър.
— Адски си прав, Финли — рекох аз. — Тук убиват хора. Между тях беше брат ми.
Станахме от пейката. Отсреща Клайнър изключи двигателя и излезе от пикапа. Бавно тръгна към нас. Финли разтриваше лицето си с длани, сякаш се миеше без вода.
— И какво сега? — запита той.
— Сега имаш работа. Трябва да дръпнеш Роскоу настрани и да я осведомиш най-подробно, разбра ли? Кажи й много да внимава. После трябва да завъртиш телефона до Вашингтон и да узнаеш какво е търсил Джо по тия места.
— Добре. Ами ти?
Кимнах към Клайнър младши.
— Аз ще си поприказвам с онзи юнак. Много взе да ме гледа.
Когато Клайнър се приближи, станаха две неща. Първо, Финли побърза да си тръгне. Просто закрачи на север, без да каже и дума. Второ, чух как в бръснарницата зад мен дръпнаха щорите. Озърнах се. Сякаш в целия свят нямаше жива душа освен мен и хлапака.
Отблизо момчето представляваше интересна гледка. Не беше от слаботелесните. Метър и осемдесет и пет, осемдесет и няколко килограма, цял изпълнен с някаква трескава енергия. В очите му блестеше интелигентност, но и дълбоко зловещо сияние. По погледа долавях, че не е от най-разумните хора, които съм срещал. Дойде и застана насреща. Гледаше ме мълчаливо.