— Навлизаш в чужди владения — рече най-сетне.
— Твой ли е тротоарът? — запитах аз.
— Определено да. Фондацията на баща ми го е платила до последния сантиметър. Плочка по плочка. Но не става дума за тротоара. Мис Роскоу имам предвид. Тя е моя. Още откакто я видях за пръв път. Пет години чака да й дойде времето.
Изгледах го най-спокойно.
— Разбираш ли английски?
Хлапакът се напрегна. Направо подскачаше от крак на крак.
— Аз съм разумен човек — продължих. — Каже ли мис Роскоу, че предпочита теб, незабавно изчезвам. Дотогава стой настрани. Разбра ли?
Хлапакът кипеше. Но изведнъж се промени. Сякаш го управляваха от разстояние и някой бе натиснал бутона за друг канал. Отпусна се, сви рамене и се усмихна широко, като малко момче.
— Добре тогава. Нали не се сърдиш?
Протегна ръка и едва не ме измами. Едва в последната част от секундата се сетих леко да я дръпна назад и да стисна не дланта, а пръстите му. Стар армейски трик. Уж ти стискат ръка, но всъщност искат да я размажат. Евтини номера. Важното е да бъдеш готов. Отдръпваш леко и стискаш на свой ред. Не дланта, а само пръстите. Хватката се проваля. Знаеш ли номера, няма начин да сбъркаш.
Той понечи да стисне, но изобщо нямаше шанс. Предстоеше му неприятен момент, тъй че можеше само да ме гледа в очите, докато стисках. Но не предприе нищо повече. Смачках му пръстите веднъж, после стиснах още по-силно, пуснах го и се обърнах. Бях изминал към шейсет метра, когато най-сетне чух зад гърба си шума на пикапа. Той потегли на юг и скоро бученето заглъхна в жегата.
14
Точно пред входа на управлението бе спрял огромен бял кадилак. Чисто нов, с всички възможни екстри. Отвътре целият беше в черна кожа и имитации на дървена ламперия. След скромните кафяви седалки в бентлито на Чарли Хъбъл тая кола ми заприлича на първокласен бардак. За да се добера до входа покрай предния капак, ми трябваха цели пет крачки.
Вътре всички се бяха струпали около висок старец с посребрена коса. Носеше старомоден костюм. Вместо вратовръзка — шнурче със сребърна закопчалка. Стори ми се класическо диване. Трябва да беше някакъв политик. Собственикът на кадилака. Сигурно имаше поне седемдесет и пет години и се подпираше на дебел бастун с огромна сребърна топка. Предположих, че е кметът Тийл.
Роскоу тъкмо излизаше от кабинета в дъното. Посещението в дома на Морисън я бе потресло здравата. Още не изглеждаше много добре, но все пак ми махна с ръка и се опита да се усмихне. Направи ми знак да отида в кабинета. Хвърлих още един поглед на кмета и тръгнах към нея.
— Добре ли си?
— Имала съм и по-добри дни.
— Знаеш ли вече? — запитах аз. — Разговаря ли с Финли?
Тя кимна.
— Финли ми каза всичко.
Шмугнахме се в кабинета от палисандрово дърво. Финли седеше зад бюрото под старинния часовник. Стрелките показваха четири без петнайсет. Роскоу затвори вратата. Огледах ги и двамата.
— И тъй, кого назначиха? Кой е новият шеф?
Финли ме погледна иззад бюрото. Поклати глава.
— Никой. Кметът Тийл лично ще управлява участъка.
Върнах се до вратата и я открехнах лекичко. Надникнах и видях Тийл в другия край на канцеларията. Беше притиснал Бейкър до стената. Май му четеше конско. Погледах ги известно време.
— И какво ви говори това? — запитах аз.
— Значи всички други са чисти — каза Роскоу.
— Май така излиза — съгласих се аз. — Но пък доказва, че Тийл е в играта. Тийл замества началника, значи е тяхно момче.
— Откъде знаеш, че е само момче? — възрази тя. — Може да е големият шеф. Може да върти цялата комбина.
— Не — казах аз. — Големият шеф закова Морисън за назидание. Ако Тийл беше шеф, защо ще се предупреждава самичък? Той е нечие куче. Пращат го тук да мъти водата.
— Сто на сто — обади се Финли. — Вече почна. Нареди ни да пратим Джо и Столър в трета глуха. Хвърляме всички сили за случая Морисън. Сами ще се справим, не ни трябва помощ от разните там феберейци и тям подобни. Това било въпрос на чест за управлението. И вече ни натика в задънена улица. Казва, че очевидно Морисън е убит от наскоро освободен затворник. Някой, когото той е опандизил преди години и сега се връща да му отмъсти.
— Не е задънена улица, ами направо тунел — потвърди Роскоу. — Трябвало да преровим старите досиета от двайсет години насам и да проверим всяко име в списъците за освобождаване из цялата страна. Заради тая работа смъкнаха Стивънсън от патрулната кола. Ще кисне сега зад бюрото, додето свършим. Аз също.
— По-лошо е и от тунел — рече Финли. — Завоалирано предупреждение. Никой от нашите досиета не става за отмъстител. Не сме имали такива престъпления. Знаем го. А Тийл знае, че знаем. Но не можем да се опънем, нали?