— Няма ли начин да се правите на ударени? — запитах аз. — Вършете си работата, и толкоз.
Той се облегна назад. Въздъхна към тавана и поклати глава.
— Не. Работим под носа на врага. В момента Тийл няма повод да смята, че знаем нещо за тази история. И така трябва да бъде. Да се правим на тъпи и наивни, нали така? Това ще ни спъва здравата. Но големите трудности идват с формалната страна на нещата. Ако реша да обискирам или нещо подобно, трябва ми неговият подпис. А няма да го получа, нали?
Вдигнах рамене.
— Лично аз не смятам да търся подписи. Обади ли се във Вашингтон?
— Те ще ми позвънят — каза Финли. — Само дано Тийл не грабне слушалката пръв.
Кимнах.
— Трябва ви спокойно място за работа. Какво ще речеш за онзи твой приятел от ФБР в Атланта? Нали ми спомена за него? Можеш ли да използваш кабинета му неофициално?
Финли се позамисли. Кимна.
— Не е лоша идея. Ще трябва да действам подмолно. Няма как да поискам от Тийл официална заявка, нали? Довечера ще му се обадя от къщи. Казва се Пикар. Свястно момче, ще ти хареса. Той е от Френския квартал в Ню Орлиънс. По едно време беше за малко в Бостън. Грамаден тип, много умен и страшно як.
— Кажи му да стъпва на пръсти — заръчах аз. — Не ни трябват агенти, преди да сме готови.
— А какво ще правиш с Тийл? — обади се Роскоу. — Той работи за онези, дето убиха брат ти.
Пак свих рамене.
— Зависи доколко е вътре. Не е стрелял той.
— Тъй ли? — рече Роскоу. — Откъде знаеш?
— Не е толкова бърз. Куцука с бастун. Бавничък е да застреля човек. С Джо не би се справил. Не е и лудият. Няма толкова сила. А глупакът е бил Морисън. Но застане ли ми на пътя, здравата ще загази. Иначе да върви по дяволите.
— И какво сега? — запита тя. Погледнах я и свих рамене. Не отговорих.
— Мисля, че всичко опира до неделята — каза Финли. — Тя ще ги отърве от нещо голямо. Нали разбирате, Тийл не може да стои тук за дълго. Човекът е на седемдесет и пет. Няма опит с полицията. Временна мярка, колкото да изкарат до неделя.
Интеркомът върху бюрото избръмча. Гласът на Стивънсън повика Роскоу. Имали папки за проверяване. Отворих й вратата. Но тя спря. Беше се сетила нещо.
— Ами Спайви? Онзи от Уорбъртън? Заповядали са му да уреди нападение срещу Хъбъл, нали така? Значи трябва да знае от кого идва заповедта. Струва си да го попиташ. Може да стигнем донякъде.
— Може би — рекох аз и затворих вратата зад нея.
— Умряла работа — каза Финли. — Да не мислиш, че Спайви ще ти изпее всичко?
Усмихнах му се.
— Знае ли, ще ми каже. При такива въпроси важното е как ги задаваш.
— Внимавай, Ричър. Само да усетят, че си надушил каквото е знаел Хъбъл, ще те пратят подир него.
В ума ми се мярнаха Чарли и двете деца. Изтръпнах. Онези сигурно мислеха, че Чарли е научила нещо. Нямаше как да не го мислят. Може би дори и хлапетата. Предпазлив играч би предположил, че децата са чули нещо. Часът бе четири. Децата си тръгваха от училище. А нейде наоколо имаше хора с галоши, найлонови комбинезони и хирургически ръкавици. С остри ножове. С торбичка гвоздеи. И чук.
— Финли, позвъни незабавно на онзи Пикар — казах аз. — Трябва ни помощ. Трябва да скрием Чарли Хъбъл на сигурно място. И хлапетата. Час по-скоро.
Финли ме погледна сериозно. Разбра. Стана му ясно.
— Дадено — каза той. — Бягай на Бекман Драйв. Веднага. Стой там. Аз ще уредя нещата с Пикар. Не мърдай никъде, преди да е дошъл, разбра ли?
Той взе телефона. Набра номера по памет.
Роскоу се бе върнала зад бюрото. Кметът Тийл й връчваше камара папки. Приближих се и дръпнах един стол. Седнах до нея и попитах:
— Кога свършваш?
— Сигурно около шест.
— Донеси някой и друг чифт белезници, бива ли?
— Ти си глупак, Джак Ричър — рече тя.
Тийл ни гледаше, затова станах и я целунах по косата. Излязох в топлия следобед и тръгнах към бентлито. Слънцето слизаше към хоризонта и жегата бе отминала. Сенките се издължаваха. Усещаше се, че есента наближава.
Чух зад себе си вик. Кметът Тийл бе излязъл подир мен. Викаше ме да се върна. Останах на място. Нека той да дойде при мен. Тийл докуца с широка усмивка, като се подпираше на бастуна. Протегна ръка и се представи. Каза, че името му е Гроувър Тийл. Владееше до съвършенство онзи номер на политиците — да те закове с поглед и да се усмихне като прожектор. Все едно, че умира от удоволствие, задето говориш с него.
— Добре, че ви настигнах — каза той. — Сержант Бейкър ме осведоми за убийствата в склада. Всичко ми се струва съвсем ясно. Допуснали сме груба грешка, като ви арестувахме, всички искрено съжаляваме за вашия брат и непременно ще ви съобщим, когато постигнем някакъв резултат. Тъй че, преди да си тръгнете, бих бил благодарен, ако приемете най-искрените ми извинения от името на целия участък. Не искам да останете с лоши впечатления. Може ли просто да го наречем досадна грешка?