Тя ме изгледа през масата.
— Тази сутрин бях изпаднала в паника. Всъщност съвсем не съм такава. Сигурно съм ти направила много лошо впечатление. След като ти си тръгна, малко се успокоих и обмислих нещата. Стигнах до същия извод, който чувам сега от теб. Хъб е нагазил в нещо и вече няма как да се измъкне. А аз какво да правя? Естествено, най-напред да прекратя паниката и да помисля. Срам ме е, като си спомня как се държах от петък насам. Изобщо не съм такава. Предприех нещо и се надявам, че няма да ми се сърдиш.
— Продължавай — рекох аз.
— Обадих се на Дуайт Стивънсън. Той бе споменал, че видял факс от Пентагона за службата ти като военен полицай. Помолих го да ми прочете какво пише там. Досието ти много ме впечатли. — Тя се усмихна. Дръпна стола си по-наблизо. — Затова искам да те наема. Като частно лице, за да помогнеш на съпруга ми. Ще го сториш ли заради мен?
— Не — казах аз. — Не мога, Чарли.
— Не можеш или не искаш?
— Ще има сблъсък на интересите — обясних аз. — А това значи, че сигурно няма да ти свърша работа.
— Сблъсък? — повтори тя. — В какъв смисъл?
Дълго мълчах. Чудех се как да й обясня.
— Мъжът ти е разбрал, че отива на зле. Свързал се с един държавен служител и двамата се опитали да оправят нещата. Но онзи човек бе убит. И за съжаление повече се интересувам от него, отколкото от мъжа ти.
Тя ме изслуша внимателно и кимна.
— Но защо? Нали не работиш за правителството?
— Онзи държавен служител беше мой брат — казах аз. — Знам, просто шантаво съвпадение, но така стоят нещата.
Тя застина. Усещаше откъде ще дойде сблъсъкът.
— Много съжалявам — каза накрая. — Да не би Хъб да е предал брат ти?
— Не. В никакъв случай не би го сторил. Разчитал е на него, за да се измъкне. Просто нещо се е объркало.
— Може ли да те питам нещо? Защо говориш за съпруга ми в минало време?
Погледнах я право в очите.
— Защото е мъртъв. Съжалявам.
Чарли се вцепени. Пребледня и стисна ръце, докато кокалчетата станаха восъчно бели. Но не се разкисна.
— Не вярвам, че е мъртъв — прошепна тя. — Щях да знам. Щях да го усетя. Мисля, че просто се крие някъде. Искам да го намериш. Ще ти платя колкото кажеш.
Бавно поклатих глава.
— Моля те — прошепна тя.
— Няма да го направя, Чарли. Няма да взема пари от теб. То ще е пладнешки обир. Не мога да взема пари, защото знам, че вече е мъртъв. Много съжалявам, но това е положението.
В кухнята настана дълбока тишина. Седях до масата и отпивах от кафето, което ми бе поднесла.
— Би ли го сторил без заплащане? — запита тя. — Не можеш ли просто да се озърташ за него, докато изясняваш нещата около брат си?
Замислих се. Нямах какво да възразя.
— Добре. Дадено, Чарли. Но както казах, не се надявай на чудеса. Мисля, че си имаме работа с нещо страшно.
— Вярвам, че е жив — каза тя. — Иначе щях да усетя.
Почвах да се тревожа какво ще стане, когато открият трупа. Срещата й с реалността щеше да е като удар на камион в бетонна стена.
— Ще ти трябват пари за разноски — каза Чарли.
Чудех се дали да приема, но тя ми връчи дебел плик.
— Ще стигнат ли?
Погледнах в плика. Вътре имаше дебело снопче стотачки. Кимнах. Щяха да стигнат.
— И моля те, задръж колата — добави тя. — Ползвай я колкото искаш.
Пак кимнах. Замислих се какво още трябва да кажа и нарочно запитах в сегашно време:
— Къде работи той?
— „Сънрайз Интърнешънъл“ — каза тя. — Това е банка в Атланта.
И обясни как да я намеря.
— Добре, Чарли. Сега да те питам още нещо. Много е важно. Споменавал ли е някога думата плурибус?
Тя се замисли и вдигна рамене.
— Плурибус? Не беше ли нещо свързано с политиката? Май го пишеше на подиума, когато говори президентът. Не съм чувала Хъб да споменава такава дума. Той е учил банково дело.
— Никога ли не си чувала да я казва? — настоях аз. — По телефона, насън или нещо подобно?
— Никога.
— Ами идната неделя? — запитах аз. — Споменавал ли е за идната неделя? Че нещо трябва да стане?
— Идната неделя? — повтори тя. — Мисля, че не е споменавал. Защо? Какво ще стане идната неделя?
— Не знам. Точно затова питам.
Тя се замисли отново, но накрая вдигна длани и сви рамене в знак, че не се сеща.