— Съжалявам.
— Не се тревожи — казах аз. — Сега имаш по-важна работа.
— Каква работа?
— Трябва да се махнеш оттук.
Кокалчетата й още бяха бели, но вече се владееше.
— Значи да бягам и да се крия. Но къде?
— Един агент от ФБР ще дойде да те вземе.
Тя ме погледна стреснато.
— ФБР? — Пребледня още повече. — Значи наистина е сериозно, нали?
— Въпрос на живот и смърт. Приготви се да тръгнеш веднага.
— Добре — бавно изрече тя. — Просто не мога да повярвам.
От кухнята минах в зимната градина, където вчера бяхме пили чай с лед. Излязох през остъклената врата и бавно обиколих къщата. Минах по алеята сред буйната зеленина и стигнах до Бекман Драйв. Подпрях се на бялата пощенска кутия. Беше тихо. Чувах само сухото шумолене на изстиваща трева.
После откъм града долетя шум на кола. Малко преди нагорнището тя намали и чух как скоростите прещракаха. След това я видях. Беше съвсем обикновен кафяв буик с двама души в него. Дребни, мургави, с латиноамерикански черти и пъстри ризи. Бавно отбиха наляво и взеха да се оглеждат. Търсеха пощенската кутия. Аз се подпирах на нея и ги гледах. За момент погледите ни се срещнаха. Колата ускори и свърна към овощните градини в покрайнините. Пристъпих напред и се загледах след нея. Зърнах как напусна безупречния асфалт на Маргрейв и вдигна облак прах по селския път. Втурнах се към къщата. Чарли трябваше да побърза.
Тя се щураше вътре с развълнувани крясъци като хлапе, заминаващо на пътешествие. Изреждаше на глас какво да вземе. Навярно се мъчеше да прогони страха. В петък беше жена на заможен банкер. Днес, в понеделник, един непознат й казваше, че банкерът е мъртъв, а тя трябва да се спасява с бягство.
— Вземи и мобифона — подвикнах аз.
Тя не отговори. Чувах само тревожното й мълчание. Подтичване, тропот на врати. Почти цял час седях в кухнята с остатъка от кафето. Най-сетне чух отвън звука на клаксон и по чакъла изхрущяха тежки стъпки. Мощно почукване по вратата. Пъхнах ръка в джоба си и стиснах абаносовата дръжка на ножа. Отидох до антрето и отворих.
До бентлито бе спряла изящна синя кола, а на прага стоеше грамаден негър. Беше висок колкото мен, може би дори малко отгоре, но с петдесетина кила по-тежък. Някъде към сто и четирийсет. В сравнение с него изглеждах перушинка. Той пристъпи напред с леката, еластична крачка на атлет.
— Ричър? Много ми е приятно. Аз съм Пикар от ФБР.
Здрависахме се. Беше огромен. От него лъхаше спокойна самоувереност и неволно се зарадвах, че е на моя страна. Определено ми допадаше. В тежък момент такива хора са много полезни. Изведнъж се ободрих. Сторих му път да влезе.
— Добре — каза Пикар. — Финли ми обясни всичко. Много съжалявам за брат ти, приятел. Наистина. Има ли къде да поговорим?
Отведох го в кухнята. Той стигна дотам с две-три крачки. Озърна се и си наля останалото кафе. После пристъпи до мен и ме потупа по рамото. Все едно ме халоса с торба цимент.
— Първо правило. Вършим всичко неофициално, разбра ли?
Кимнах. Гласът му подхождаше на външността. Тътнеше мощно и глухо. Сигурно тъй би звучал гласът на мечка, ако можеше да говори. Нямах представа на колко години е. Беше от онези едри, силни мъже, които запазват върхова форма за десетилетия. Той кимна и се отдръпна. Подпря на бара огромното си туловище.
— Създадохте ми огромни проблеми. Бюрото не може да действа без молба от местния отговорен служител. В случая това ще е онзи Тийл, нали така? А както разбрах от Финли, Тийл няма да ни потърси. Тъй че заради вас може да ми подпалят дебелия задник. Но Финли е мой човек, затова ще си затворя очите. Знаем се от хиляда години. Само помни: каквото вършим, между нас да си остане.
Пак кимнах. Това ме устройваше. Напълно. Помощ без излишни формалности. Щях да свърша работата без главоболия с правилниците. Имах пет чисти дни преди неделя. Тази сутрин пет дни ми се струваха предостатъчни. Но сега, след изчезването на Хъбъл, усещах, че нямам време. Във всеки случай не и за формалности.
— Къде ще ги скриеш? — попитах аз.
— На таен адрес в Атланта — отвърна Пикар. — Наша къща, имаме я от години. Там ще са в безопасност, но няма да ти кажа къде е и моля да не разпитваш мис Хъбъл, като се върне, бива ли? Трябва да внимавам. Издъня ли таен адрес, лошо ми се пише.
— Добре, Пикар — казах аз. — С мен нямаш проблеми. Много съм ти задължен.
Той кимна сериозно. Явно поемаше голям риск. После Чарли дотича с хлапетата. Мъкнеха претъпкани чанти и куфари. Пикар се представи. Забелязах, че момиченцето се уплаши от него. Момчето се ококори, когато Пикар показа значката си на федерален агент. После заедно изнесохме куфарите навън и ги натъпкахме в багажника на синята кола. Ръкувах се с Пикар и Чарли. Всички се настаниха в колата. Пикар потегли. Махнах им за довиждане.